може лесно да го извади всеки миг, и се върна на пътеката. Без да губи време, той тръгна по следите на неподкования кон. След четиридесет-петдесет крачки следите се отклоняваха от пътеката и се губеха в чаените храсти. Няколко метра по-нататък Томек откри следи от мокасини9.
Томек свирна тихо.
„Моят индианец е направил същото, което сторих аз преди малко. Затова най-напред ще разгледам неговия кон“ — си каза той.
В това време сякаш като отклик на Томековите мисли откъм крайпътните храсти се разнесе пръхтене. Изглежда, индианският кон беше го усетил. Томек внимателно разгърна храстите. Видя нисък, дорест мустанг с бели петна на задницата. По индиански обичай вместо седло имаше чердже с цветни шарки, придържано с дебел ремък, привързан около предницата на коня. Поводите не бяха препъхнати през юздата без мундщук, а само вързани под долната челюст. Томек знаеше, че червенокожите управляват конете си с крака, а поводът им служи само за спиране. От юздата висеше аркан, привързан за един храст.
Томек внимателно разглеждаше шарките на индианското „седло“. Подобни беше му показвал шерифът Алан като навайска ръчна изработка. Нима тоя индианец е от племето на наваите? Това предположение разтревожи малко Томек. Доскоро още се носеха по цял свят имената на наваите и апахите, защото никое индианско племе не е толкова безумно смело и кръвожадно в борбите с белите, както тия синове на аризонската пустиня.
Мустангът остреше уши, пръхтеше силно, удряше с копита в земята, сякаш искаше да предупреди своя господар. Томек бързо се оттегли на пътечката и започна внимателно да разглежда следите от човешки стъпки. Техните размери показваха, че индианецът не е още мъж. Окуражен от това откритие, Томек тръгна внимателно към върха.
След половин час той стигна на плоско отсечения връх, като за прикритие му служеха чаените храсти и кактусите. Тук вече пътеката се губеше сред огромните камъни. Томек се скри зад един от тях. С поглед той търсеше индианеца, но като не го видя, придвижи се към южния ръб на върха. Стъпваше тихо и внимателно, за да не събори някой камък. Съвсем наблизо, на самия хребет, се издигаше огромна продълговата плоска скала. Томек погледна нагоре и замръзна на мястото си. От скалата висяха два крака, обути в мокасини.
Момчето затаи дъх, за да не привлече преждевременно вниманието върху себе си. При предишните си експедиции той беше се запознал с тайните на разузнаването и преследването. Поотмести се малко по̀ надясно. Индианецът лежеше по корем на опасния каменен блок. Взираше се във вълнистата степ оттатък границата. Отзад на главата му, забучени в преписка, стърчаха три малки орлови пера.
Томек се огледа наоколо. Сега забеляза една стара пушка, подпряна на близкия камък. Изглежда, индианецът не предполагаше, че тук може да срещне някого, щом беше оставил оръжието си. Бялото момче хитро се усмихна. Толкова много се говори за изключителната бдителност на индианците, а той успя да се приближи незабелязано до навая.
Томек реши да изненада младия индианец. Седна безшумно на земята. Чудеше се кого или какво дири толкова с очи индианецът в степта. Той проследи направлението на неговия поглед; гледаше на юг, но освен разни видове кактуси по вълнообразната равнина нищо не можеше да се види. Накрая, отегчен от чакане, каза високо на английски:
— Ще ми каже ли младият червен брат какво интересно вижда в степта?
Ефектът от тия няколко думи надмина и най-смелите очаквания на бялото момче. Индианецът се показа иззад ръба на скалата и като видя неканения гост, с един ловък скок се намери пред него. Очите му светеха враждебно.
— Какво дириш тук ти, подло бяло псе?! — изтръгна той от себе си на един дъх на доста добър английски език.
Томек се изненада от разярения и обиден отговор на индианеца, но въздържа гнева си и отговори спокойно:
— Бих могъл да те попитам и аз същото. Дори имам по-голямо право за това, защото не се намираме върху територията на резервата. Това обаче никога няма да направя по такъв неприязнен начин, както го стори ти.
— Всеки шпионин е само подло, отвратително псе — отговори индианецът с омраза.
— Съгласен съм с тебе, но не съм шпионин.
— Лъжеш, както всички бели. Изпратил те е тук шерифът Алан! Ти живееш при него.
— А откъде знаеш, че живея при шерифа Алан? — учуди се Томек, като едва въздържа гнева си.
— Сега вече се издаде! — извика индианецът тържествуващ. — Но каквото и да си открил, няма никога да го издадеш на белите муцуни.
Неочакваното страшно значение на думите на индианеца накара Томек да се вцепени, но това продължи само миг. Та нали неведнъж неговият живот беше излаган на опасност! При експедициите във вътрешността на непознати континенти смъртта често бе назъртала в очите му, затова можеше да реагира бързо на всякакъв вид изненади. Сега с един само поглед констатира, че индианецът освен томахавка10 в колана си няма друго оръжие. За да вземе старата си пушка, подпряна на камъка, трябваше да мине покрай него. Освен това Томек със задоволство забеляза, че малко по-високият от него противник е доста слаб. За това свидетелствуваха тесните му рамене и хлътналият гръден кош. Наблюденията на Томек продължиха не повече от няколко секунди.
Той бързо скочи на крака и прегради пътя на индианеца към пушката му.
— Защо червеният брат ме заплашва без никаква причина? — попита той помирително, за да изясни това странно недоразумение. — Мисля, че с нищо не съм заслужил такова отношение!
— Стига си дрънкал! Пази се, предателска бяла змийо! — извика индианецът и извади томахавката от колана си.
Томек беше отличен стрелец. Имаше револвер, следователно можеше да грабне оръжието си и само с едно натискане на спусъка да обезвреди противника. Но той имаше вродено чувство на отвращение към проливане на човешка кръв, а освен това искрено съчувствуваше на индианците, така варварски изтребвани от белите нашественици. Затова реши да обезвреди пламналия от гняв младеж, без да прибягва към оръжие. Та нали боцман Новицки, известен с необикновената си опитност в ръкопашния бой, ненапразно го беше научил на отлични хватки за обезвредяване на противника! Когато разгневеният индианец нападна Томек, той веднага отскочи настрана, хвана с дясната си ръка китката на ръката, която държеше томахавката, а с лявата натисна лакътя на червенокожия. Силният тласък повали индианеца на земята и топорът падна от ръката му.
Още преди да успее да стане, Томек се нахвърли върху него и го притисна с цялото си тяло.
Започна настървена борба. Индианецът се изплъзваше като змиорка от ръцете на бялото момче, като непрекъснато се мъчеше да сграбчи врата на Томек. Томек започна да разбира, че не е преценил достатъчно силите на червенокожия. На вид по-лошо сложеният индианец, изглежда, имаше неизчерпаема енергия. Бореше се отчаяно и беше решил да убие противника си. Сега вече нямаше никакво съмнение, че се води борба на живот или смърт.
След малко силата на борбата поотслабна. Нито едно от момчетата не продума, не издаде стон, при все че чувствуваха резултатите от безкомпромисната борба. Томек дишаше тежко. Змийските прегръдки на индианеца все повече го уморяваха.
Отново се изтъркаляха на земята. Ризата на Томек вече висеше на парцали. Острите камъни нараняваха до болка. Изведнъж ръката на индианеца конвулсивно стисна гърлото му. Томек направи неимоверно усилие, отблъсна с крака индианеца, но едва стана и противникът вече се готвеше за нова атака.
„Ако не го застрелям, сигурно ще ме убие“ — помисли Томек, като виждаше, че индианецът е по-малко уморен.
Веднага обаче осъзна, че не желае, че не трябва да употреби револвера срещу невъоръжения червенокож. И реши да промени тактиката.
Когато индианецът отново го нападна, той не се остави да го хване, а започна да се бие с юмруци.
И веднага доби видимо надмощие. Точните удари се стоварваха върху корема и под брадата на индианеца, който започна да отстъпва към ръба на скалата. Той разбра, че за него борбата придобива неблагоприятен обрат. Тогава събра всички сили и най-неочаквано се нахвърли върху бялото момче. След
