малко, сплетени отново в убийствена прегръдка, те се търкулнаха до самия ръб на върха. Томек, доведен до крайност, удари с глава индианеца в лицето, дръпна се с цяла сила и изведнъж усети, че краката му губят опора. Няколко секунди противниците се олюляваха върху остро отсечения зъбер. Ръката на индианеца се впи в гърлото на Томек. Той отново напрегна сили, за да отблъсне нападателя, и изведнъж двамата полетяха надолу по покрития с камъни стръмен склон.
Сплетени в ожесточена борба, двете тела паднаха върху един каменен блок.
II
Белият и червеният брат
Томек изпищя от болка, но нито за миг не загуби съзнание. Когато се търкаляха по зъбера, той се притисна силно в противника си и благодарение на случайността в момента на падането върху камъка индианецът се намери под него и с това го запази от пряк удар в скалата. Томек усети ужасни болки в ръцете, които прегръщаха противника. След доста дълго време той успя с най-голямо усилие да освободи кървящите си ръце. Кожата по тях беше напукана и ожулена. Изшипя от болка, когато се опита да раздвижи пръстите си. За щастие това бяха само повърхностни наранявания, за които почти веднага забрави, като видя лежащия неподвижно червенокож.
Разтревожен, Томек се наведе над безчувствения навай. Тънка струичка кръв се стичаше изпод отпуснатата върху камъка глава. Томек я повдигна внимателно. Кожата на главата отзад беше разкъсана, но сплетените плитки коса сигурно бяха намалили силата на удара, защото черепът, изглежда, не беше засегнат. Томек внимателно разгледа покритото със синини тяло на червенокожия. Не откри никакви по- сериозни рани. Само глезенът на десния крак беше започнал да губи формата си и да отича.
Томек бързо съблече остатъците от ризата си и я разкъса на ленти. С една от тях привърза силно кървящата глава на безчувствения индианец, а след това започна да бинтова подутото стъпало. Индианецът глухо простена.
— Виждаш ли докъде я докара! — измърмори Томек. — Кой дявол те накара да посягаш на живота ми?
Индианецът продължаваше да лежи неподвижно. Томек трескаво започна да обмисля как да помогне на ранения си противник. От върха ги отделяше десетметрова стръмна стена, а за да слезе долу, трябваше да мине по остро отсечен, осеян с камъни скат.
Без да се колебае, Томек сложи индианеца на дясното си рамо така, че главата му бе откъм гърба, а краката му висяха отпред на гърдите и внимателно слезе от скалата върху планинския склон.
Слизането не беше лесно. Томек трудно намираше сигурна опора за краката си. Ту се свличаше с лавина дребни камъни, ту приклякваше, докато накрая го налегна страшна умора. На няколко пъти трябваше да сяда, за да си поеме дъх. Индианецът лежеше отпуснат на неговия гръб и все повече му тежеше. Томек обаче не мислеше за себе си. Не обръщаше внимание на собствената си умора и рани. Стискаше зъби и цялото му внимание беше съсредоточено върху все още безчувствения противник. Най-после, след тежки усилия, Томек успя да слезе в подножието на планината.
Сложи индианеца на земята. Намери един голям яйцевиден кактус. Изчисти с ножа си бодлите му, отряза го от дебелото стъбло и го занесе при навая. Разрязването на кактуса беше работа за един миг, извади сочното му месо и започна да го изстисква върху лицето на индианеца.
Мина доста време, докато по лицето на навая преминаха спазми, предизвикани от силна болка. Той отвори очи, но като видя наведения над него Томек, пак ги затвори. Накрая индианецът се пробуди и впи поглед в лицето на бялото момче.
— Е, най-после дойде в съзнание — обади се Томек и се помъчи да се усмихне.
— Ти ме победи, не ме щади, доубий ме! — прошепна наваят.
— Изглежда, че зъл дух е влязъл в тебе — ядоса се Томек. — Не мога обаче да разбера защо посегна на живота ми, а сега искаш да стана убиец!
— Шерифът Алан те е изпратил да ме следиш…
— Какви глупости приказваш! — извика Томек. — Никой не ме е накарал да те следя и съвсем не съм те победил. Исках само да разгледам околностите от мексиканска страна и затова дойдох на тоя самотен връх, където случайно те срещнах! Но се чудя ти защо ме нападна. Едно обаче е сигурно — бихме се като две наперени петлета. Паднахме от ръба и ти си удари главата о една скала. Ето така изглежда тази моя „победа“.
— Но живееш у шерифа Алан — повтори наваят с горчивина, като търсеше погледа на Томек.
— Щом знаеш, че живея у шерифа Алан, трябва също да знаеш, че съм там едва от няколко дена. Пристигнах от далечна задморска страна да взема младата скуав11, с която ще заминем за Англия.
— Какво? Нима ти наистина не си от хората на шерифа?
— Нямам с тях нищо общо — уверяваше го Томек. — Но да видим сега как мога на тебе да помогна. Струва ми се, че си се наранил тежко при падането.
— Значи, моят бял брат не е от янките12? — попита червенокожият.
— Аз съм поляк, моята родина се намира много далече зад океана — обясни Томек, доволен, че наваят го нарече „бял брат“.
— Хоуг! Наистина зъл дух ме заслепи, за да не видя истината. Трябва бързо да поправя грешката си, може би още не е късно… — говореше наваят трескаво, като се мъчеше да стане на крака.
Олюля се. Щеше да падне, ако Томек в последния миг не го беше задържал.
— Какво правиш? Кракът ти е навехнат — скара му се бялото момче.
— Помогни ми да се изкача на върха, нямам нито минута за губене — отвърна индианецът, като се опираше на рамото на другаря си.
— Оттук няма да можем да се изкачим на върха — възрази Томек. — Най-добре ще бъде да заобиколим до пътеката.
— Ако моят бял брат иска да ми докаже, че нашата среща е била съвсем случайна, тогава ще ми помогне да се изкачим колкото е възможно по-бързо на върха — отговори нетърпеливо наваят.
— Е, добре, да опитаме! — въздъхна Томек, като гледаше тревожно стръмния склон.
Започнаха крачка по крачка да се катерят по ската. Лицето на младия навай побледня от голямото усилие. Беше облян в пот. Често падаше на земята, въпреки че Томек с всички сили го придържаше под ръка. Индианецът влачеше навехнатия си крак, не обръщаше внимание на болките, не искаше да почиват: упорито се стремеше към върха.
Томек беше вече съвсем изтощен; краката не го слушаха, задъхваше се, а бяха изминали едва половината път. Индианецът, изглежда, познаваше тук отлично всяка педя земя, защото, вместо да се катери отвесно нагоре, се движеше косо и намираше невидим за Томек по-леснодостъпен наклон. Скалната площадка, върху която бяха паднали от главния зъбер, се намираше вече на няколко десетки метра надясно от тях.
Индианецът ставаше все по-неспокоен. По едно време приседна на склона. С дясната си ръка закри очи пред слънчевия блясък, дълго се взираше във вълнообразната степ.
— Хоуг! Ето го, ето го там, на изток! — извика изведнъж той, като показваше с ръка посоката.
Томек втренчи поглед. В далечината на малко възвишение видя конник, който гледаше към самотната планина.
Младият индианец махаше с ръце, викаше нещо високо на непознат език, но тайнственият конник стоеше неподвижен като каменна статуя. Разстоянието между него и момчетата беше твърде голямо, за да чуе викането. На сивозеления стръмен склон те бяха невидими за него. Томек разбра, че ако наваят сега се намираше на върха на планината на голямата скала, конникът щеше да забележи силуета му върху фона на светлото небе.
— Той не може да ни види, нито да ни чуе — извика Томек на другаря си.
— Стреляй нагоре с револвера си! Той сигурно ще чуе изстрела! — извика наваят. — По-бързо, по- бързо! Гледай, той си отива!
Това беше вярно. Далечният конник беше вече напуснал възвишението — неговият кон все по-бързо препускаше право към границата на Съединените щати.
