— Стреляй! — изкрещя наваят, като хвана Томек за рамото.
Томек искаше да извади оръжието, но вместо дръжката на револвера ръката му напипа празен кобур.
— Изгубил съм револвера си, навярно е паднал, когато се бихме — извика той.
— Търси го бързо, защото иначе… позор за мене! — подканяше го индианецът с отчаян глас.
Томек сякаш изведнъж придоби сили и изтича към скалата, където се надяваше, че ще намери изгубения си револвер. Спъваше се, пълзеше, докато най-после се довлече до подножието на големия каменен блок. Протегна ръце, за да се хване за неговия ръб, но при все че беше се повдигнал на пръсти, не можа да го стигне. Беше много уморен, за да се реши на опасно катерене. Реши да търси мястото, откъдето беше се свлякъл от камъка на ръце с индианеца. Скоро го намери и след миг беше на скалата.
След кратко търсене той видя черния си револвер върху сипея на склона. Извика от радост и грабна оръжието си от земята. За беда дулото му беше пълно с пръст. Докато го изчисти с ножа си, конникът, който сега препускаше по степта като вихър, се изравни със самотната планина. Томек издигна револвера и едно след друго натисна спусъка пет пъти. Уви, тайнственият конник вече не можеше да чуе изстрелите. Той се скри зад планината, чийто висок склон заглуши ехото им.
Томек се ориентира в положението. Не си губи времето да пълни наново револвера; скри го в кобура и се притече на помощ на индианеца, който отново се катереше нагоре.
Издръжливостта на навая, както и изключителната упоритост, с която се стремеше към върха, породиха у бялото момче истинско уважение.
На Томек не му липсваше нито разум, нито съобразителност. Не се съмняваше, че индианецът е дошел на самотната планина, за да се срещне с непознатия конник. Тази среща навярно е била много важна, щом наваят беше започнал борба на живот и смърт, като мислеше, че Томек е изпратен от шерифа Алан да го следи.
Измина доста време. Двете момчета бяха отново на върха. Индианецът беше съвсем изтощен. Раната на главата и навехнатият крак го боляха силно, макар досега да изглеждаше, че той не обръща внимание на това. Навярно през цялото време мислеше само за тайнствения конник, защото едва се изкачиха на върха и той веднага се упъти към северния ръб, откъдето се откриваше изглед към степта в американската територия.
Двете момчета се взираха, търсеха конника, но той никъде не се виждаше. Индианецът се опечали още повече. Накрая прекъсна мълчанието:
— Дали моят брат може да намери пушката ми?
— Ей сега. Сигурно е при скалата. Нека моят червен брат ме чака тук — отвърна Томек.
Намери пушката много лесно. Беше старо, изхабено оръжие. Томек я разгледа внимателно. Знаеше, че незначителните на пръв поглед пушки на траперите и червенокожите се отличават с необикновени качества. По дългата цев се виждаха резки; според обичая на Дивия Запад те можеха да означават броят на убитите врагове.
Томек преброи резките. Бяха тринайсет една след друга, а след известно разстояние — още четири.
Индианецът беше съвсем млад, за да се допусне, че всички резки по цевта означават негови победи. Вероятно той беше наследил оръжието от някой отличен боец. А фактът, че младият навай притежава такова оръжие, говори, че вероятно е известна личност сред своите.
Като разсъждаваше така, Томек реши да го разгледа внимателно. Той вървеше предпазливо, като се криеше зад скалите. По тоя начин се доближи до навая, без той да го забележи. Индианецът седеше на земята и подпрял лакти на коленете, беше скрил лицето в ръцете си.
Томек не можеше да повярва на очите си — нима червенокожият плачеше? Това му се видя съвсем невероятно, защото сълзите не отговаряха на неговото предишно мъжествено държание. И все пак Томек не беше се излъгал — по конвулсивно притиснатите до лицето пръсти течаха сълзи. Наваят наистина плачеше. Дали това бяха сълзи от болките или израз на отчаяние и несполука? Томек не можеше да отгатне, но реши, че да се разглежда скришом човек в момент на слабост, е непочтено. Оттегли се много предпазливо и едва след известно време отново отиде при другаря си.
Индианецът още седеше на земята. Оправяше си косата, разчорлена по време на борбата. До него беше парчето от ризата, с което Томек беше му превързал раната. По лицето му нямаше и следа от възбуда. Владееше се отлично. Като видя Томек, проговори:
— Моят бял брат намери пушката ми. Благодаря. Време ми е вече да тръгвам, трябва да бързам.
Томек сложи пушката до червенокожия и каза:
— Лошо е направил моят червен брат, че си свалил превръзката от главата си. Раната ти още кърви.
Наваят го погледна. Дълго се взираше в очите на бялото момче. Не съзря в тях измама и предателство, защото се усмихна тъжно и отвърна:
— Белите обичат най-много червенокожите, когато гледат техните кости, белеещи се на слънцето в степта. Всеки индианец за тях е краставо куче, което иска да живее на земята, която те желаят да владеят. Но наваите, апахите и сикусите умеят да се опълчат срещу врага. Аз съм навай. Ако някой бял или червенокож полицай, който служи при белите, ме срещне ранен в степта, ще бъда изложен на опасността да ме откарат при шерифа като заподозрян в това, че съм нападнал някого, Казах това, понеже моят брат е дошъл тук отвъд океана за малката бяла скуав и скоро ще замине с нея за родината си.
— Много пъти съм чувал за подлите постъпки на белите спрямо индианците, но не предполагах, че всред вас се намират предатели, които служат на нашествениците. Защото американската земя е ваша, ваше отечество.
— Моят бял брат е млад като мене, но Маниту13 му е дал голям ум. Моят бял брат трябва да участвува в съвета на старейшините на своето племе. Ако всички бели говореха и постъпваха като тебе, индианският военен топор никога не би се издигал срещу тях. За съжаление не всички индианци разбират необходимостта от обща отбрана. Намериха се и предатели. Те наистина са крастави червени кучета.
— Разбирам твоята омраза, защото и моята страна е поробена.14 У нас също се срещат предатели. Сега обаче трябва да помислим за твоите рани. Трябва да сложиш парчето от ризата под препаската, където са забодени перата. Чакай, аз ще ти помогна. Е, така е добре. А стъпалото ще наместим и превържем.
Томек сръчно намести навехнатото стъпало и го стегна здраво с бинт от ризата си. Въпреки болката индианецът беше се замислил за нещо, но едва след доста време сподели тревогата си:
— Моят бял брат живее у шерифа Алан. Когато се върне изподраскан и със скъсани дрехи, шерифът непременно ще го попита какво се е случило. Какво ще му отговори моят бял брат?
— Преди всичко ще се постарая Алан да не ме види в това състояние. Ще повикам моя другар, боцман Новицки, вън от къщи и ще го помоля да ми донесе чиста риза.
— За оня грамаден бял мъж ли говори моят бял брат, който също живее у шерифа? — попита наваят.
— Значи, ти си виждал боцмана Новицки? А как е станало това? — попита Томек, като започна да подозира, че наваят следи всички, които живеят в ранчото на Алан.
— Работя като ковбой у шерифа — беше отговорът.
— Аха значи, такава била работата! — засмя се Томек. — Тогава можем да се върнем заедно в къщи.
— Не, аз съм със стадото на близкото пасище. Ако шерифът ни види заедно, много лесно ще разбере истината. А как моят бял брат ще обясни на приятеля си своя необикновен вид?
— Не се грижи за това. Ще му кажа, че конят ме хвърли върху един голям бодлив кактус. Боцман Новицки е прекрасен другар. Никога не задава въпроси повече, отколкото е необходимо.
— А малката бяла скуав? — продължаваше да пита индианецът.
— Ако мислиш за Сали, можеш да бъдеш напълно спокоен. Ще повярва всичко, каквото й кажа, а майка й е олицетворение на добротата и много ме обича. Двете живеят в далечна страна, която се нарича Австралия. Тяхната ферма се намира в степта, край една голяма гора. Един път малката скуав се загубила в тази гора. Извиканите от околността фермери не могли да я намерят. Аз имах това щастие. Открих я
