случайно. Беше си навехнала крак като тебе и не можеше сама да се върне в къщи. Госпожа Алан и Сали ще направят всичко, за каквото ги помоля. Ти не се тревожи.
— А защо моят бял брат пътува из разни далечни страни?
— С татко и двама негови приятели ловим диви животни, а след това ги продаваме в Европа. Тия животни после можеш да разглеждаш в специално пригодени за тая цел градини.
— Хоуг! Червения орел е слушал за такива хора, които хващат живи диви животни.
— Виждам, че имаш хубаво име — забеляза Томек. — Мога ли да те наричам и аз Червения орел?
— Всички ме наричат така — отвърна наваят. — А сега да вървим при нашите коне.
— Червеният орел не трябва да пресилва навехнатия си крак. Ще те взема на гръб. Вземи си пушката и се качи на гърба ми — предложи Томек.
След кратко колебание индианецът възседна Томек „на чуш“. Тръгнаха по пътеката надолу по склона. Томек беше силно момче, но уморен от случилото се тази сутрин, много пъти се спира да почине, докато стигнат при конете. Мустангът веднага подуши хората — пръхтеше и удряше с копита в земята. Наваят свирна. Мустангът изцвили и се успокои.
Индианецът слезе от гърба на Томек до самия кон. Отвърза края на аркана от храста и без да изпуска пушката от ръка, се хвана за дългата грива на мустанга. С ловък скок се намери на гърба му.
— Нека моят бял брат седне зад мене — предложи той.
— Няма нужда, аз оставих коня си на няколко десетки крачки оттук — отговори Томек.
Скоро той намери коня си и го възседна. Слязоха бързо от планината в широката степ. Мълчаливо препускаха в галоп. След половин час наваят спря коня си.
— Тук нашите пътища се разделят в различни посоки — каза той. — Моят бял брат ще тръгне на северозапад, а аз трябва да вървя на север — там е пасището.
— А скоро ли Червения орел ще се върне в ранчото на Алан? Искам да си поговорим по много въпроси — каза Томек.
— Ще гледам да се срещна скоро с моя бял брат.
— Ще чакам. Довиждане!
Томек размаха приятелски ръка и обърна коня си към ранчото.
Индианецът седеше неподвижно на мустанга леко наведен напред, като държеше с двете си ръце своята дълга, с резки пушка.
Когато бялото момче започна да се отдалечава от него, той сложи показалеца си на спусъка.
„Само умрелите не издават тайните“ — помисли си той, като подпря оръжието на дясното си рамо.
Щеше вече да натисне спусъка, когато изведнъж осъзна, че бялото момче изобщо не беше го попитало за непознатия конник.
„Та нали аз исках да го убия. Той не само че не използува победата си, но ми помогна като на приятел. Тоя бял не знае нищо за Червената светкавица, следователно не може да ни предаде.“
Бавно и с облекчение свали оръжието и прошепна:
— О, велики Маниту! Мразя белите и съм готов винаги да полетя на бой с тях. Не мога обаче да убия човека, който постъпи така благородно с мене.
III
Тримата приятели
Томек препускаше през степта, без да подозира, че тоя ден за втори път животът му висеше на косъм. И през ума му не минаваше, че индианецът би могъл да изпрати след него предателски куршум. Сега, на път за ранчото, той обмисляше как да избегне срещата с шерифа Алан. Най-добре би било да се промъкне в стаята си незабелязано, но това му се струваше много трудно за осъществяване. Негрите прислужници, госпожа Алан и Сали непрекъснато се суетят по цялата къща. Ако някой от тях го срещне в това състояние, няма да мине без въпроси. А тъкмо това Томек искаше да избегне на всяка цена.
Единственият човек, на чиято дискретност можеше безусловно да разчита, беше боцман Новицки. Затова реши да се промъкне близо до къщата и по някакъв незабележим начин да извика приятеля си. С такова намерение той се приближи до ранчото откъм двора за добитъка и конете. Огледа се наоколо. Наблизо нямаше никого. Вкара бързо коня вътре, разседла го и сложи седлото и юздата на дървените напречни греди. После затвори двора зад себе си и се скри в храстите, които ограждаха постройката.
Храстите свършваха на около двайсетина метра от просторната, открита веранда на къщата, където живееха. Томек се скри в тях и започна внимателно да наблюдава. След десетина минути на верандата се показа негърката Бети с бяла покривка под мишница и с поднос, пълен със съдове. Тя покри една кръгла масичка, нареди на нея съдовете и изчезна вътре в къщата.
Като видя тия приготовления, Томек се разтревожи не на шега. Нима беше дошло време за втората закуска? Той започна да прави сметка колко ли е сега часът? Беше излязъл на разходка веднага след изгрев слънце, тръгнал е, значи, към четири часа сутринта. Пътуването до мексиканската граница е продължило не повече от час, изкачването на планината и следенето на индианеца — също около един час; борбата бе траяла не повече от десет-петнайсет минути; слизането по стръмния склон с изгубилия съзнание Червен орел — към половин час, а може би и повече. Изкачването нагоре, търсенето на револвера, а след това на пушката и разговорът — около три часа, връщането в ранчото — един час. Както излизаше от пресмятанията му, бяха изминали към шест часа. Вероятно сега часът беше десет или единайсет — времето за втората закуска.
Когато Томек стигна до това заключение, на верандата дойде чернокосата Сали с майка си, придружени от верния боцман; след тях изтича кучето Динго. Седнаха да закусват. Кучето се настани при стола на момиченцето. Веднага дойде Бети с поднос, пълен с ястия.
Томек се оклюма. Затвори очи, за да не гледа как неговите приятели ядат. Поради необикновеното приключение той беше забравил, че е гладен, но сега изведнъж стомахът му започна да предявява правата си. До слуха на Томек долитаха дрънкане на съдове и веселите гласове на госпожа Алан и боцмана, който караше Сали да си слага по-големи порции. Томек запуши уши, за да не слуша, но веднага се досети, че при всеки удобен случай той трябва да калява силната си воля.
След този назидателен извод той веднага отвори очи. Пак започна да наблюдава приятелите си, които се хранеха. Но скоро разбра, че ще загуби много, ако като щраус крие главата си в пясъка. Защото ето че Сали, подканяна от майка си и боцмана да яде, изведнъж престана да упорствува. Дори с жар започна да слага в чинията си огромни порции, а госпожа Алан и добродушният боцман се възхищаваха на глас от отличния й апетит.
— Това е от острия степен въздух, любезна госпожо — казваше морякът със силния си глас. — Дори на мене той ми действува като най-хубавия на света ром „Ямайка“. Ако продължавам така, скоро няма да мога да минавам през корабния люк. Виждам, че ще трябва да ходя на конни разходки с Томек, за да ми поспаднат килограмите.
Какво говорите, боцмане! — възрази госпожа Алан. — Вие сте наистина едър мъж, но под кожата ви няма нито грам тлъстина. А и какво ще правим без вашата мила компания? Моят девер постоянно е зает със своите работи. Томек пък скита по цели дни из степта, като се състезава с вятъра, а само вие истински се грижите за нас.
— Това е за мене голямо удоволствие, вярвайте ми — отговори боцманът излиятелно. — Обичам малката Сали. Нашият Томек също не можеше да я забрави. Драскаше й писма през време на пътуването, изпращаше й снимки, а когато в Кения хванахме един чудесен лъв, Томек веднага предназначи кожата му за подарък на Сали.
— Драги боцмане, наистина ли Томек постоянно мислеше за мене? — попита Сали и даде парче шунка на кучето, което лежеше до нейния стол.
— Уверявам те, че беше така. А да знаеш само колко се ядосваше, като те наричах „мила гургуличка“.
— Нищо не ми е писал за това, защото той наистина е истински джентълмен. Всички мои другарки се пукаха от яд, когато им четях неговите хубави писма. Нито една от тях не можеше да се похвали с такова познанство.
— О, да! — съгласи се боцманът, като се разположи по-удобно. — Нашият Томек може да пише прекрасни писма, но в това нищо чудно, защото уважаемият му татко говори така, сякаш чете от книга.
