колкото позволяваше дължината му. Опипа я между краката. Внезапният тласък я накара да отвори очи и тя се втренчи в ужасната маска. Очите му срещнаха погледа й. Бяха безизразни и не издаваха никакво чувство, но при все това бяха странно пронизващи.
Той проникна в нея и тя почувства раздрусване, сякаш, изключително силен електрически ток пробяга през тялото й. Беше много твърд, вече напълно възбуден. Пускаше сонда в тялото й, докато тя умираше от барбитурата. Наблюдаваше я как умира. Цялата работа беше именно заради това.
Тялото й се гърчеше, стягаше, разтърсваше. Колкото и слаба да беше, тя се опита да изкрещи. Не, моля те, моля те, моля те. Не ми причинявай това.
Милосърден мрак се спусна над нея.
Тя не знаеше колко време е била в безсъзнание. Нямаше значение. Беше дошла на себе си и беше още жива.
Започна да плаче и приглушените звуци, минаващи през кърпата, бяха агонизиращи. Сълзи се стичаха по страните й. Тя разбра колко много й се иска да живее.
Забеляза, че е била преместена. Ръцете й бяха зад нея, вързани за едно дърво. Краката й бяха кръстосани и пристегнати, а устата й още беше плътно запушена. Той бе свалил дрехите й. Тя не ги виждаше никъде.
Той беше още тук!
— Честно казано, не ми пука дали ще пищиш — каза. — Няма кой да те чуе тук.
Очите му проблясваха през маската, която бе като жива.
— Не ми се иска обаче да прогониш гладните птици и животни.
Хвърли бегъл поглед към нейното наистина красиво тяло.
— Жалко, много жалко, че не ми се подчини и наруши правилата.
Смъкна маската и за първи път й разреши да види лицето му. Запечата образа на лицето й в съзнанието си. След това се наведе и я целуна по устните.
Целуни момичетата.
Накрая той си отиде.
4
Бях изразходвал по-голямата част от гнева си, докато препусках като луд към „Сейнт Антъни“ с Маркъс Даниелс в ръце. Приливът на адреналин бе спаднал, но чувствах неестествена умора.
Чакалнята към залата за спешна помощ беше изпълнена с глъчка и обезсърчаваща бъркотия. Ревящи бебета, вайкащи се родители, непрестанни повиквания на доктори по радиоуредбата. Окървавен мъж не спираше да си мърмори: „мама му стара, мама му стара“.
Все още виждах красивите тъжни очи на Маркъс Даниелс. Все още чувах тихия му глас.
Малко след шест и половина тази вечер партньорът ми неочаквано пристигна в болницата. Стори ми се, че има нещо нередно в това, но засега не му обърнах внимание.
Джон Сампсън и аз бяхме приятели още от времето, когато и двамата бяхме на десет години и тичахме по същите тези улици в Югоизточния квартал на Вашингтон. Някак си оцеляхме, без да ни прережат гърлата. Течението ме отнесе в курсовете по психопатология и в края на краищата получих докторска степен в университета „Джонс Хопкинс“. Сампсън отиде в армията. По някакъв странен и мистериозен начин двамата се оказахме екип в полицията на Вашингтон.
Седях на болнично легло без чаршафи пред вратата на травматологичното отделение. До мен беше количката, с която отнесоха Маркъс. Гумени турникети висяха като флагчета от черните й дръжки.
— Как е момчето? — попита Сампсън. Вече бе осведомен за Маркъс. По някакъв начин той винаги беше осведомен. Дъждът се стичаше на тънки струйки по черното му пончо, но на него, изглежда, не му пукаше.
Тъжно поклатих глава. Все още се чувствах изтощен.
— Още не знам. Няма да ми кажат нищо. Лекарят попита дали съм близък роднина. Отнесоха го в травматологията. Нарязал се е наистина лошо. Та какво те води насам баш в най-подходящия момент?
Сампсън сви рамене, за да си смъкне пончото и се строполи до мен на скърцащото легло. Под пончото носеше една от типичните си униформи на уличен детектив: потник в сребърно-червени краски, които идеално пасваха на супермодните маратонки, тънките златни гривни и пръстените. Уличният му образ беше съвършен.
— Къде ти е златният зъб? — успях да изцедя една усмивка. — Трябва ти златен зъб, та да окомплектоваш шикарния си екип. Или поне златна звездичка на някое от зъбчетата. Пък може и плитчица да си наплетеш?
Сампсън се изхили.
— Чух. Дойдох — безцеремонно обясни той появяването си в „Сейнт Антъни“. — Добре ли си? Приличаш на последния оцелял зъл африкански слон.
— Едно малко момче се опита да се самоубие. Малко момче, като Деймън. На единайсет години.
— Искаш ли да прескоча до наркоманската им бърлога? Да застрелям родителите му? — попита Сампсън. Погледът му беше твърд като обсидиан.
— Ще го сторим по-късно — казах аз.
Настроението ми беше горе-долу такова. Добрата новина беше, че родителите на Маркъс Даниелс живееха заедно; лошата, че държаха момчето и четирите му сестри в наркоманското свърталище, което въртяха в Лангли Терас. Възрастта на децата варираше от пет до дванайсет и всички работеха в бизнеса. Бяха „куриери“.
— Какво правиш тук? — попитах го за втори път. — Не си се пръкнал в „Сейнт Антъни“ случайно, нали? Какво става?
Сампсън сръчно измъкна цигара от пакет „Кемъл“. Използваше само едната си ръка. Страхотен номер. Запали. Доктори и сестри, накъдето и да погледнеш.
Грабнах цигарата и я смачках с подметката на черната си гуменка близо до дупката, цъфнала точно под палеца на крака ми.
— По-добре ли се чувстваш сега? — погледна ме Сампсън. После ме дари с широка усмивка, разкриваща големите му бели зъби. Край на майтапа. Сампсън ми беше направил магия, и то наистина беше магия, включително и номерът с цигарите. Чувствах се по-добре. Майтапите по принцип действат. Всъщност се чувствах сякаш току-що бях минал през прегръдките на половин дузина близки роднини и двете ми деца. Сампсън неслучайно е най-добрият ми приятел. Знае слабите ми места по-добре от всеки друг.
— Ето, идва ангелът на милосърдието — каза той, като посочи дългия, потънал в хаос коридор.
Ани Уотърс се задаваше към нас, с ръце, мушнати дълбоко в джобовете на болничната престилка. Изразът на лицето й беше напрегнат, но той винаги си е такъв.
— Наистина съжалявам, Алекс. Момчето не издържа. Мисля, че почти си беше отишло, когато го донесе. Може би животът му се е крепял на надеждата, която си таял в себе си.
Ярки образи как нося Маркъс по Пета улица възкръснаха пред погледа ми. Представих си как болничният чаршаф за смъртници го покрива. Толкова са малки чаршафите, които използват за деца.
— Момчето ми беше пациент. То ми се довери тази пролет.
Опитвах се да обясня на двамата какво ме бе докарало до този бесен гняв, тази лудост и внезапна депресия.
— Искаш ли да ти донеса нещо, Алекс? — попита Ани Уотърс. Изглеждаше загрижена.
Поклатих глава. Имах нужда да говоря, имах нужда да изкарам това от себе си още сега.
— Маркъс разбра, че помагам в „Сейнт Антъни“ и от време на време правя безплатни психоаналитични сеанси. Започна да идва на предварително обявените следобедни разговори. След като веднъж спечелих доверието му, той ми разказа за своя живот в свърталището. Всички хора в живота му бяха наркомани. Наркоманка беше и жената, която дойде днес у дома… Рита Уошингтън. Не майката на Маркъс, не баща му. Момчето се опита да си пререже гърлото, да си пререже китките. Само на единайсет години!
Очите ми бяха мокри. Когато едно малко момче умира, някой трябва да плаче. Психоаналитикът на един единайсетгодишен самоубиец би трябвало да скърби. Поне аз така смятах.
