полуграмотен екзалтиран изрод.

Обаче минаха няколко минути и вече любовно си спомнях за тези времена на екзалтирано изродство. Изглеждаха безкрайно по-приемливи в сравнение със следващата ми роля — тази на хладнокръвен отворко.

— Сигурно имаш огромна музикална колекция — каза Каролин.

— Така е — казах аз. — Искаш ли да дойдеш да я видиш?

Сериозно го казах! Сериозно го казах! Мислех, че може би щяха да искат снимка с мен, застанал до колекцията или нещо такова! Но когато Каролин ми хвърли поглед през слънчевите си очила, превъртях обратно казаното, след което го изслушах и отчаяно изстенах. Това поне я накара да се засмее.

— Нормално не съм такъв, наистина.

— Не се притеснявай. Но и без това, не мисля, че ще ми дадат да направя от тоя тип интимни профили.

— Не се притеснявах заради затова.

— Няма нищо, наистина.

Всичко обаче беше забравено след следващия й въпрос. Цял живот бях чакал за този миг и когато той най-накрая дойде, не можех да повярвам: чувствах се неподготвен, хванат натясно.

— Кои са ти петте най-любими парчета за всички времена? — пита тя.

— Моля?

— Кои са ти петте най-любими за всички времена парчета? Като в предаването „Дискове за пустинен остров“, минус — колко? Три?

— Минус три какво?

— На „Дискове за пустинен остров“ са осем, нали? Значи осем минус пет прави три, нали.

— Да, така е. Само, че е плюс три, а не минус три.

— Не, просто казвам, че… все едно. Любимите ти пет парчета.

— Къде, в клуба или вкъщи?

— Има ли разлика?

— РАЗБИРА СЕ, че има… — Прекалено рязко прозвуча. Направих се все едно нещо ми беше заседнало в гърлото, прочистих го и почнах наново: — Ами да, малко. Първо имаме любимите ми пет денспарчета за всички времена, а отделно от това има и любимите ми пет изобщо парчета на всички времена. Защото едно от любимите ми парчета за всички времена е „Син сити“ на „Флайинг Бурито брадърс“, но не бих го пуснал в клуба, щото е кънтрибалада. Всички биха си тръгнали.

— Няма значение. Каквито пет си избереш. Значи още четири.

— В какъв смисъл още четири?

— Ами ако едно от тях е този твой „Син сити“, значи остават още четири.

— НЕ! — Този път не положих никакво старание да прикрия паниката. — Не съм казвал, че е сред любимите ми пет парчета! Просто казах, че е едно от любимите ми! Може да се окаже на шесто или седмо място!

Малко се излагах, но не можех да се спра: това беше прекалено важно, а и бях чакал прекалено дълго за него. Но къде бяха всички те, всичките тези песни, които съхранявах наум, в случай че някой от водещите на предаването „Моите любими дванайсет“ по Радио 1 на БиБиСи се свържеше и ме поканеше като късен и определено неизвестен заместник на някой известен човек? По някаква причина не можех да се сетя за нито една песен, като изключим „Респект“, а това определено не беше любимото ми парче на Арета.

— Може ли да се прибера вкъщи, за да пообмисля въпроса, а след това да ти се обадя? След около седмица или нещо такова?

— Виж, ако не се сещаш за нищо, няма значение. Аз ще напиша нещо. Да речем от сорта на „Любимите ми пет парчета от стария клуб «Гручо»“ или нещо такова.

Тя щяла да напише нещо! Щеше да ме лиши от единствената ми възможност да изготвя списък за издаване във вестник! Нямаше да стане това!

— А, сигурен съм, че ще измисля нещо.

„Ъ хорс уит ноу нейм“. „Бип, бип“. „Ма Бейкър“. „Май бумеранг уонт гоу бек“. Внезапно акълът ми започна да бълва ужасни парчета и започнах да се побърквам.

— Добре, напиши „Син сити“. — Трябваше да има поне още една хубава песен в цялата история на попмузиката.

— „Бейби, летс плей хауз“!

— Това пък на кой е?

— На Елвис Пресли.

— Ааа. Да разбира се.

— И… — Арета, мисли за Арета! — „Мисли“ на Арета. На Франклин.

— Скучно, но щеше да свърши работа! Три вече ги имах. Оставаха още две. Хайде де, Роб.

— „Луи, Луи“ на „Кингсмен“. „Литъл ред корвет“ на Принц.

— Много добре. Супер.

— Това ли беше?

— Ами, няма да е лошо да си поговорим малко, ако имаш време.

— Разбира се. Но това ли е всичко с класацията?

— Това са петте. Искаш нещо да променяш ли?

— Казах ли „Стир ит ъп“ на Боб Марли?

— Не.

— По-добре да го има.

— Какво искаш да махнеш?

— Принц.

— Никакъв проблем.

— И искам „Ейнджъл“ вместо „Мисли“.

— Ясно. — Погледна часовника си. — Преди да се връщам, ще ти задам няколко въпроса. Защо наново се захвана с това?

— Всъщност идеята беше на една приятелка. — Приятелка. Направо достойно за съжаление. — Тя го организира, без да ми казва, нещо като подарък за рождения ми ден. Мисля, че ще е добре да включим и Джейс Браун. „Папас гот а бренд ню бег“. Вместо Елвис.

Внимателно я наблюдавах как правеше необходимите поправки.

— Добра приятелка.

— Така е.

— Как се казва?

— Ъъъ… Лора.

— Фамилия?

— Просто… Лидън.

— А девиза: „Денсмузика за стари хора“. Това твое ли с?

— На Лора.

— Какво значи?

— Виж, извинявай, но бих искал „Фемили ъф еър“ на „Слай енд дъ фемили стоун“ да бъде включено на мястото на „Син сити“.

Отново направи поправка.

— „Денсмузика за стари Хора“?

— Ами, нали знаеш. Много хора не са прекалено стари, за да ходят по клубове, но са прекалено стари за асидджаз и гаражна музика и ембиент и такива работи. Искат да чуят малко Мотаун и класически фънк и стакс и малко от новите неща, всичко накуп, а няма къде.

— Ясно. Ами мисля, че това ми е достатъчно. — Допи си портокаловия сок. — Мерси. Чакам с нетърпение да дойде петък. Преди обожавах музиката, която пускаше.

— Ще ти запиша касетка, ако искаш.

— Ще го направиш ли? Наистина? Мога да си имам вкъщи собствен клуб „Гручо“.

— Никакъв проблем. Обичам да записвам касети.

Вы читаете Ега ти животът
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×