намирайки го за твърде добре облечен, твърде старателно вчесан и твърде приличащ на онова, което си и бе — изтъкнат и уважаван член на клуб „Търтеите“. Собственикът на издателска къща „Мамут“ не можеше да опише с думи своя идеал за начеващ журналист, но въпросното създание най-вероятно щеше да е нещо опърпано, за предпочитане с очила, и в никой случай нямаше да носи супермодни гети. А макар Монти Бодкин да не бе огѐтен в настоящия момент, край него с недвусмислена положителност витаеше гетена аура.
— Ха! — рече лорд Тилбъри, измервайки го с очи. Взорът му не вещаеше добро. Цялостният му облик бе на страдащ от зъбобол Наполеон, който търси начин да си го изкара върху някой прост маршал. — Влез — изръмжа той. — И затвори вратата — изсумтя след секунда. — И престани да се хилиш. За какво, по дяволите, си се ухилил така?
Тези слова бяха нагледно доказателство за бездната, зейнала между неговия поглед върху нещата и този на помощник-редактора на „Весели звънчета“. Безспорно имаше нещо, което по твърде забележим начин разполовяваше лицето на Монти Бодкин, но младежът можеше да се закълне, че това е една очарователна, подкупваща усмивка. Той я бе замислил като очарователна и подкупваща и ако не бе допуснал небивала грешка в изчисленията си, тя би следвало да се получи именно такава.
При все това, бидейки отзивчив въздухар, всякога готов да услужи, той си я прибра. Но беше леко озадачен. Струваше му се, че в атмосферата липсва сърдечност и се чудеше на какво да отдаде този факт.
— Чудесен ден — отбеляза, опипвайки почвата.
— По дяволите денят!
— Няма проблеми. Чичо Грегъри да се е обаждал напоследък?
— По дяволите чичо ти Грегъри.
— Няма проблеми.
— И стига с това „Няма проблеми“.
— Няма проблеми — рече смирено Монти.
— Прочети това.
Монти пое подадения му брой на „Звънчетата“.
— Искате да ви го прочета на глас? — запита той с чувството, че това вече е едно по-дружеско отношение.
— Не си прави труда. Вече прегледах въпросния пасаж. Ей тук, където ти соча.
— О, разбира се. Рубриката Чичо Уогли. Няма проблеми.
— Ще престанеш ли накрая с това „Няма проблеми“! Е?
— А?
— Ти си го писал, доколкото разбирам?
— Без съмнение.
— Небеса!
Монти бе окончателно смутен. Той не можеше повече да крие от себе си, че атмосферата е пропита със зложелателство. Медената благост на характера поначало не бе присъща на лорд Тилбъри, но все пак той винаги се бе държал далеч по-обаятелно от сега.
Едно възможно обяснение за вкиснатостта на неговия работодател изникна в съзнанието му.
— Да не би да се тревожите за достоверността на информацията? — попита той. — Защото мога да ви уверя, че е напълно редовна. Получих я направо от извора — от един врял и кипял възрастен джентълмен на име Галахад Трипуд. Братът на лорд Емсуърт. Вие едва ли сте чували за него, но на младини се е славел надлъж и нашир из метрополията, тъй че може абсолютно да му се вярва за всичко, имащо отношение към бутилки с уиски.
Той млъкна слисано, не проумявайки кое бе накарало събеседника му да тресне бюрото по такъв жесток начин.
— Как ти хрумна, окаян дебил такъв — запита лорд Тилбъри малко завалено, тъй като смучеше натъртения си юмрук, — да набуташ подобно нещо във „Весели звънчета“?
— Не ви ли харесва? — направи отчаяна догадка Монти.
— Как според теб ще се почувстват майките, като седнат да четат на децата си тия тъпотии?
Монти бе обезпокоен. Този аспект за пръв път изникваше пред него.
— Намирате, че тонът не е подходящ?
— Пияници… Облози… Уиски… Като нищо си ни изгубил десет хиляди абонамента.
— Виж, това и през ум не ми мина. Да, за Бога, сега вече разбирам какво имате предвид. Злощастен пропуск, тъй да се каже. Би могъл лесно да предизвика униние и тревога сред публиката. Да, да, да, безспорно. О, да, и още как. Е, мога единствено да кажа, че съжалявам.
— Напротив, можеш да сториш още нещо — поправи го лорд Тилбъри. — Можеш да отидеш при касиера за едномесечната си заплата, след което да си вдигнеш чукалата и никога повече да не си показваш носа в тази сграда.
Безпокойството на Монти се усили.
— Но това звучи направо като уволнение. Нали не искате по някакъв начин да намекнете, че ме уволнявате?
Думите изневериха на лорд Тилбъри до крайност. Той метна показалец по посока на вратата. И магичната сила на личността му бе такава, че миг по-късно Монти се озова на прага с месинговата дръжка в ръка. И нейната хладна твърдина сякаш го отърси от транса, в който бе изпаднал. Той се извърна назад, като генерал Къстър пред последния си бой3.
— Размислете!
Лорд Тилбъри се зае да преглежда своите вестници.
— Това няма да се понрави на чичо Грегъри — добави укорително Монти.
Лорд Тилбъри потръпна за миг, сякаш някой го бе ръгнал с шило, но запази мъжествено мълчание.
— Да, никак няма да му допадне. — На Монти не му се искаше да прибягва до груб натиск, но обстоятелствата го принуждаваха. — Той си изкълчи глезените от търчане напред-назад да ми търси работа, а вие ето какви ги вършите накрая. О, не, не се заблуждавайте, чичо Грегъри направо ще се разлюти.
— Вън! — изсъска лорд Тилбъри.
Монти поглади дръжката на вратата, слагайки мислите си в ред. Той имаше да каже още нещо, което според него щеше доста да поразмекне сърцето на събеседника му, но не знаеше откъде да го подхване.
— Още ли си тук? — не вярваше на очите си лорд Тилбъри.
— Да, тук съм — увери го Монти. — Всъщност има нещо, върху което бих искал да спра вашето внимание. Вие не сте запознат, но поради дълбоко лични причини аз съм особено заинтересован да запазя работата си във „Весели звънчета“ в течение на една година. Положението е крайно заплетено. Ако говорим по същество, става дума за облог. Да познавате едно момиче на име Гъртруд Бътъруик? Както и да е, това е дълга история и сега няма да ви занимавам с нея. Но ви уверявам, че положението действително е крайно заплетено и ако не остана на служба при вас поне до средата на идния юни, животът ми ще бъде сринат из основи, а всичките ми надежди и мечти — разбити. Е, какво ще кажете? Не сте ли склонен, вниквайки зряло в проблема, да отложите необмислената си постъпка дотогава? Ако храните някакви съмнения по повод отношението ми към работата, забравете ги. Готов съм да блъскам като роб. Идвам в офиса първи, тръгвам си последен и през цялото време — всеотдаен, самоотвержен труд без поглеждане към часовника и скръстване на ръце през…
— ВЪН! — изкрещя лорд Тилбъри.
Настъпи тишина.
— Значи няма да промените решението си?
— Не.
— И нищо не може да ви трогне?
— Не.
Монти Бодкин изпъна рамене.
— Е, няма проблеми — заключи сухо той. — Сега поне картите са на масата. Сега поне се видя кой колко струва. Щом заемате такава позиция, явно нищо не може да се направи. След като сте лишен от
