—
— Да. Оказва се, че са направили стария Фарфалак пер на Англия.
— Но тогава от какъв зор се опитва да ми убие свинята? — запита озадачено негова светлост, който имаше високо мнение за нравствената чистота в Камарата на лордовете.
— Изобщо не се е опитвал да ти убие проклетата свиня. За моя ръкопис са те сърбели ръчичките, нали, Фарфалак?
— Да — отвърна лорд Тилбъри сухо. — Смятам, че имам всички законни права над него.
— Да, помня, че вече обсъждахме този въпрос. Но надежда всяка вече остави, Фарфалак. Свинята го изкльопа.
— Какво?
— Да. Тъй че, освен ако нямаш желание да публикуваш свинята…
По лицето на лорд Тилбъри имаше твърде много кал, за да се забележи каквато и да било игра на емоциите, но внезапната скованост на тялото му бе доказателство, че ударът го е улучил в самото сърце.
— О! — успя да произнесе най-сетне той.
— Какво да се прави? — въздъхна състрадателно Достопочтеният Галахад.
— Ако ме извините — каза лорд Тилбъри, — ще се върна в „Гербът на Емсуърт“.
Достопочтеният хвана оплесканата му ръка.
— Скъпи приятелю! Нали не си представяш, че в който и да е хан биха те пуснали в този вид. Бийч ще ти покаже къде е банята. Бийч!
— Сър? — изрече икономът, цъфвайки на прага с бързината на мъж, който бездруго не се е отдалечавал от ключалката.
— Заведи лорд Тилбъри в банята, а после телефонирай в „Гербът на Емсуърт“ да му изпратят багажа. Той остава тук за тази вечер. За няколко вечери. Всъщност за неопределено време. Не, не, Фарфалак. Настоявам. По дяволите, човече, не сме се виждали от двайсет и пет години. Искам да си побъбрим до насита за добрите стари дни.
За миг изглеждаше, че гордият дух на фамилията Пайк ще лумне в негодувание. Лорд Тилбъри дори определено изопна рамене. Но той вече не бе оня мъж отпреди няколко часа. Още повече, че всеки човек си има своята цена. Тази на собственика на издателска компания „Мамут“ в момента се равняваше на няколко кофи вода, много сапун, две-три щипки соли за вана и една добре затоплена хавлия.
— Много мило — рече намусено той.
И подобно на планина, неохотно склонила да отиде при Мохамед, последва Бийч през вратата.
— А сега, Кони — каза Достопочтеният Галахад, — можеш да оставиш тая книга и всички заедно да се повеселим.
Лейди Констанс се придвижи с величествена стъпка от своя ъгъл.
— Предполагам — продължи Достопочтеният, оглеждайки я не по братски, — че си пилила и трила сол на главата на бедния стар Кларънс, докато му се е завил свят?
— Изразих пред Кларънс някои съображения.
— Не се и съмнявам. Горкото момче навярно вече не може да си каже името.
— Кларънс слушаше много внимателно и търпеливо — отвърна лейди Констанс. — Вярвам, че разбира позицията, която е длъжен да заеме по този въпрос, който, няма да скрия, бих предпочела да обсъждаме насаме.
— Тоест не желаеш да говорим пред Сю?
— Считам, че госпожица Браун би си спестила известно неудобство, ако не присъства.
— Е, аз пък държа тя да остане — заяви Достопочтеният. — Дори я доведох специално за целта. За да я покажа на теб, Кларънс.
— А? — сепна се лорд Емсуърт. Той се бе унесъл в свински блянове.
— Да я покажа на теб, казах. Искам да видиш хубаво това мило момиче, Кларънс. Намести си добре проклетото пенсне и я огледай внимателно и подробно. Как ти се струва?
— Очарователна. Очарователна — потвърди галантно негова светлост.
— Не е ли тя точно момичето, което всеки разумен мъж би избрал за съпруга на своя племенник?
— Скъпи Галахад! — намеси се лейди Констанс.
— Да?
— Не виждам какво целиш с всичко това. Според мен никой тук не оспорва факта, че госпожица Браун е красива.
— По дяволите красотата! Сега не говоря дали е красива, или не. Говоря за онова, което всеки, който има капка мозък в главата, би трябвало да разбере още щом я зърне — че тя е свястно момиче. Точно както майка й беше свястно момиче. Майка й беше най-сладкото, най-честното, най-разбраното, най-прямото и откровено същество, което някога се е раждало. И Сю е същата. Всеки мъж, който се ожени за Сю, е късметлия. Какво сте седнали двете с Джулия да му треперите на Рони, сякаш е Уелският принц38? Че какъв е Рони, да го вземат мътните? Мой племенник. Е, я ме погледни. Смееш ли да твърдиш, че младеж, обременен от вуйчо като мен, не е извадил щур късмет, ако изобщо намери момиче, което да се съгласи да се омъжи за него?
Това съображение влезе в такъв унисон със собствените й възгледи, че за пръв път в своята властна кариера лейди Констанс не намери какво да каже. Тя смътно заподозря някакъв трик, но преди да успее да го улови, Достопочтеният вече беше отпрашил нататък.
— Кларънс — нареди той, — отмахни най-сетне тоя рибешки израз от очите си и ме чуй. Ти знаеш, че положението е изцяло в твои ръце. Не може да си слушал Кони да ти гъгне толкова време, без да си го проумял. Щастието на това момиче зависи единствено от решението, което ще се роди в твоя мътен, завеян ум. Никой не осъзнава по-добре от мен факта, че на трудовия пазар стойността на Рони, както и на всеки от членовете на това семейство, е приблизително два пенса седмично. Той трябва да има зад гърба си капитал.
— Който обаче няма да получи.
— Който ще получи, ако Кларънс е онзи мъж, за когото го имам. Събуди се, Кларънс!
— Буден съм, драги, буден — реагира машинално лорд Емсуърт.
— Е, тогава ще дадеш ли на Рони парите?
Лорд Емсуърт имаше вид на подгонен сръндак. Пръстите му нервно мотаеха пенснето.
— Кони, изглежда, мисли…
— Знам какво мисли Кони, а когато останем сами, ще ти кажа и какво мисля аз за нея.
— Ако смяташ да си разменяме обиди, Галахад…
— Нищо подобно. По дяволите обидите! Аз правя всичко по своите сили, за да избягна и най- отдалечената възможност някой да се засегне или докачи. Ето например теб те смятам за сноб и дърта интригантка, но и през ум не би ми минало да го изразя…
— Колко мило от твоя страна.
— … докато не ми се удаде случай да го споделя с Кларънс на четири очи. Е, Кларънс?
— А? Да? Какво, драги?
— Случаят е прост. Ще постъпиш ли като мъж на място, или не?
— Как да ти кажа, Галахад. Мнението на Кони е…
— О, по дяволите Кони!
— Галахад!
— Да, казах и пак ще повторя. По дяволите Кони! Забрави за Кони. Набий си в главата, че мнението на Кони не струва и ланшна мъгла.
— Ама не! Наистина! Позволи ми да ти заявя, Галахад…
— Не ти позволявам да ми заявяваш нищо.
— Настоявам да говоря.
— Аз пък няма да те слушам.
— Галахад!
— Може ли аз да кажа нещо? — обади се Сю.
Тя произнесе думите тихо, но дори да бе изкрещяла, ефектът едва ли щеше да е по-мощен. В частност
