Има нещо гнило в Бландингс

на нещата през очите на лорд Емсуърт и да дишате през неговия нос.

Между Императрицата на Бландингс и тези две човешки същества, бдящи над нейния комфорт, съществуваше остър физически контраст. Лорд Емсуърт бе висок, кокалест и мършав, а Пърбрайт висок, кокалест и още по-мършав. Императрицата, от друга страна, на лунна светлина безпроблемно можеше да мине за закотвен цепелин, надут и готов за пробния си полет. Модерните увлечения по диети и лечебен глад не бяха намерили отклик у нея. Тя обичаше да се храни редовно и по много и през живота си не бе направила нито едно упражнение за отслабване. И сега, докато я гледаше как нагъва миш-маш от трици, жълъди, картофи, ленено семе и суроватка, деветият граф Емсуърт усети как сърцето му подрипва по същия начин, както е правело сърцето на поета Уърдсуърт всеки път при вида на небесна дъга.

— Каква гледка, Пърбрайт! — рече благоговейно той.

— Ъхъ, милорд.

— Няма начин да не спечели. Ще не ще, медалът й е в кърпа вързан.

— Аха, милорд.

— Освен ако… Не бива да позволим да ни я задигнат отново, Пърбрайт.

— Ъхъм, милорд.

Лорд Емсуърт поправи замислено пенснето си. Екстатичният свински блясък във взора му бе помръкнал. Над лицето му надвисна сянка на загриженост. Беше се сетил за оня пакостен баронет сър Грегъри Парслоу.

Похищението на Императрицата и последвалото й откриване в караваната на бившия му секретар Бакстър отпърво бе озадачило лорда до крайност. Откъде-накъде Бакстър, макар и несъмнен ексцентрик, ще кръстосва Шропшир и ще се отдава на свинекрадство? За лорда това бе загадка без отговор.

Но един зрял размисъл бе довел до разковничето на проблема. Очевидно злонамереникът бе само пионка, платена от сър Грегъри и действаща изцяло по негови указания. И онова, което напоследък не му даваше покой, бе убеждението, че опасността далеч не е отминала. Той предусещаше, че макар и изигран веднъж, баронетът се готви за нов удар. До селскостопанската изложба оставаха цели две седмици — предостатъчно време за коварния му ум да измъти нов пъклен замисъл. Казано накратко, всеки миг можеше да се очаква наглецът да се прокрадне насам с маска на лице и отровна игла в ръка, решен с цената на всичко да угроби фаворитката.

Очите му обходиха ливадата. Мястото бе уединено, наблизо липсваше човешко жилище. Една свиня, нападната тук от баронети, можеше да се съдере да вика, без никой да я чуе.

— Мислиш ли, че е безопасно да я държим тук, Пърбрайт? — запита тревожно той. — Може би трябва да я преместим в новата кочина до зеленчуковата градина. Така ще е съвсем близо до твоето жилище.

Какъв отговор щеше да даде вицепрезидентът по свинските въпроси на това предложение — „Ъхъ“, „Аха“ или „Ъхъм“, — тъй и няма да се узнае. Защото в този миг се появи фигура, при вида на която той докосна шапката си с ръка и почтително се смота на заден план.

Лорд Емсуърт, чието пенсне междувременно бе паднало, си го намести отново и се вгледа благо като овца, надничаща над плет.

— А, Кони, скъпа.

При други обстоятелства внезапното нахлуване на сестра му лейди Констанс Кийбъл, тъкмо когато бе провесил длъгнестото си тяло върху перилата на Светата обител на Императрицата, щеше да предизвика у него вълнение и смут. Тя имаше противния навик да се пръква от нищото и да го порицава, задето губел в свински занимания време, което би било по-добре да посвети на кореспонденция, свързана с делата на имението. Но през последните два дни, откакто младият Кармъди бе напуснал, той нямаше секретар, а от един мъж не може да се очаква да се грижи за своята кореспонденция без секретар. Съвестта му следователно бе чиста и той заговори без онази защитна раздразнителност на притиснат до стената гризач, която понякога демонстрираше в подобни случаи.

— А, Кони, скъпа, тъкмо навреме да ми дадеш един съвет. Тъкмо казвах на Пърбрайт…

Лейди Констанс не изчака да чуе по какъв повод ще съветва брат си. В своите отношения с главата на семейството тя открай време имаше склонност да прибягва към похвати, напомнящи тези на особено сприхава гувернантка спрямо рядко дебелоглаво и вироглаво дете.

— Не ме интересува какво си казвал на Пърбрайт. Знаеш ли колко е часът?

Лорд Емсуърт, както обикновено, не знаеше. Отвъд една смътна представа, че щом стане твърде тъмно, за да вижда Императрицата от около метър и половина, значи наближава време за вечеря, той не държеше строга сметка на часовете.

— Вече е почти един, а в един и половина чакаме гости за обяд.

Негова светлост предъвка информацията.

— Обяд? О, а, да. Да, как иначе? Естествено, обяд. Да, обяд. Сигурно ще речеш, че трябва да се прибера и да си измия ръцете?

— И лицето. Цялото е оплескано с кал. И да смениш тези дрехи. И обувките. И да си сложиш чиста яка. Наистина, Кларънс, човек трябва да търчи подир теб като след същинско бебе. Не мога да проумея какво те кара да си губиш времето, като зяпаш разни гнусни свине.

Лорд Емсуърт я последва през ливадата, но лицето му — където всъщност почти нямаше кал, може би само две-три едва забележими пръски — бе свъсено и метежно. Това не бе първият случай, при който сестра му се изказваше по неблагопристоен начин за онази, която бе за него венец на своята класа и пол. Гнусни свине, Боже мой! Той се замисли мрачно над удивителната неспособност на непосредственото си обкръжение да проумее значимостта на Императрицата в схемата на нещата. Как пък един от тях не притежаваше интелигентността да прозре нейната истинска стойност.

Вярно, имаше едно щастливо изключение. Онова момиче, как му беше името, дето щеше да се омъжва за племенника му Роналд, винаги бе проявявало ласкав интерес към сребърната медалистка.

— Чудесно девойче — издума той в този ред на мисли.

— За какво говориш, Кларънс? — запита лейди Констанс уморено. — Кой е чудесно девойче?

— Онова момиче на Роналд. Все му забравям името. Смит ли беше?

— Браун — опроверга го сухо лейди Констанс.

— Тъй де, Браун. Чудесно девойче.

— Е, вероятно и ти си имаш право на мнение — допусна лейди Констанс.

Известно време двамата вървяха, потънали в мълчание.

— Като се отвори дума за госпожица Браун — подхвана лейди Констанс, изговаряйки по навик името през стиснати зъби и с доста вцепенен поглед, — пропуснах да ти спомена, че тази сутрин получих писмо от Джулия.

— Нима? — възкликна лорд Емсуърт, отделяйки на въпроса около две петдесет и седми от вниманието си. — И коя — осведоми се учтиво той — е Джулия?

Лейди Констанс положи мъжествени усилия да не го цапардоса въпреки удобната близост, в която се намираше. Noblesse oblige8.

— Джулия! — изрече тя с лек фалцет. — Доколкото знам, в семейството ни има само една Джулия.

— О, Джулия? — запита лорд Емсуърт, просветлен. — И какво казва Джулия? Тя не беше ли в Биариц? — добави след неистов напън на паметта. — Надявам се, че си прекарва добре.

— Тя е в Лондон.

— Така ли?

— И утре пътува за насам с влака от два и четирийсет и пет.

Разсеяната неангажираност на лорд Емсуърт се стопи мигом като лански сняг. Сестра му Джулия не бе жена, чиито гостувания се радваха на буен възторг от негова страна.

— Но защо? — запита той с жаловита нотка в гласа.

— Защото това е единственият удобен следобеден влак и пристига тук навреме за вечеря.

— Мисълта ми е защо трябва да идва.

Би било пресилено да се твърди, че лейди Констанс изпръхтя. Жени с нейния произход не пръхтят. Но все пак тя положително изсумтя.

— Ти наистина ме изумяваш, Кларънс! Нима ти се вижда толкова необяснимо, че една майка, чийто