С това срещата приключила. Уфи повикал такси, а Бинго се прибрал в уимбълдънския си дом. И незабавно бил осведомен, че го търсят по телефона. А като взел слушалката, чул гласа на Уфи.
— Ало! — казал Уфи. — Ти ли си? Виж какво, спомняш ли си, дето казах, че бих потанцувал върху обезобразените ти тленни останки?
— Спомням си.
— Знаеш ли, размислих…
Бинго веднага се отсърдил. Всичко му станало ясно. Явно след раздялата им по-добрата страна на Уфи се наложила над по-лошата и проправила път на разкаянието. И тъкмо да успокои приятеля си с думите, че няма за какво да се притеснява, защото човек какви ли не ги дрънка, като се разгорещи, Уфи продължил:
— Та като размислих, реших да добавя: с подковани ботуши.
Бинго Литъл се върнал в салона умислен и със стиснати устни. Продължил да си пие чая и да яде намазани с масло препечени филийки, ала чаят имал вкус на пелин, а филийките се превръщали на талаш в устата му. Мисълта, че ще трябва да изкара цял месец без цигари и аперитиви в бара на любимия клуб, го пронизвала като кама през сърцето. И тъкмо се чудел дали да не стигне до чудовищната крайност да си признае всичко на госпожа Бинго, когато следобедната поща му донесла от същата писмо. Скъсал плика и от него изпаднала банкнота от десет лири.
Бинго твърди, че чувствата, обладали го в този миг, не се поддават на описание. Известно време стоял като смразен, със затворени очи, и само си повтарял: „Ето какво значи другар в живота!“. След това отворил очи и прочел писмото.
То било доста дълго, изобилствало с описания на гостите в хотела, на котето, с което се запознала, и как изглеждала майка й, докато лежала във ваната със солена минерална вода. Десетачката била спомената чак накрая:
„ПП. (пишела тя)… Прилагам и десет лири. Искам да отидеш в банката и да откриеш сметка на малкия Олджи. Нали ще е ужасно сладко и той да си има своя мъничка сметчица и дори мъничка чекова книжка.“
Предполагам, че ако някое яко муле бе ритнало Бинго в лицето, той би се почувствувал една идея по- зле, но не чак кой знае колко. Писмото се изплъзнало от изтръпналата му ръка. Да оставим настрана жестокия удар, че друг е наследник на парите. Просто Бинго с цялата си душа е против такива работи. Той е страстен привърженик на идеята, че богатствата трябва да се споделят с ближните и че последното нещо, което трябва да се пъха в ръката на едно впечатлително невръстно дете, е мъничка чекова книжка, тъй като то може да отпочне живота си — и неминуемо ще го стори — с капиталистически идеи, изцяло в разрез със съвременните просветени схващания. Дай на едно хлапе десет лири в ръка, мислел си той, и преди да се усетиш какво става, ще имаш насреща си поредния борсов магнат.
Възгледите му до такава степен не търпели компромиси, че по едно време се чудел дали да не напише писмо на госпожа Бинго — загрижен единствено за благото на детето им, — че писмото, споменаващо десетачка, не е съдържало никакви банкноти вероятно поради мимолетна нейна разсеяност. Все пак се отказал от този замисъл — не защото не го бивало, а защото нещо му подсказало, че не го бивало достатъчно. Въпреки че госпожа Бинго пишела романи, чиито млади героини настоявали да ги обичат заради тях самите, а не заради парите им, тя съвсем не била толкова наивна.
Така че Бинго привършил чая и филийките, поръчал да му приготвят количката, метнал вътре своя син и наследник и тръгнал да го проветри из парка. Много млади бащи, доколкото ми е известно, се опъват на това семейно задължение под предлог, че накърнявало престижа им, но за Бинго тези разходки били истинско удоволствие.
Днес обаче любимата разходка била ограбена от всички радости и това се дължало на мрачната меланхолия, в която го хвърляло изтегналото се в количката безмълвно, засмукало палец бебе. До този ден Бинго приемал хладнокръвно факта, че всякаква възможност за истински обмен на мисли между отрока му и него е изключен. Най-много някое и друго гукане от страна на първия и мелодични чуруликания от Бингова страна, колкото да поддържат връзка. Ала сега се почувствувал огорчен и изоставен при мисълта за непреодолимата пропаст, която ги разделяла и през която никакви гукания и чуруликания не били в състояние да хвърлят мост.
Ето ни, мислел си Бинго, вижте ме мен — без пукнато пени в джоба. Погледнете сега и него — фрашкан с пари, а няма начин да седнем на чашка и да уредим дружески въпроса. Ако можех някак да се свържа с този Олджърнън Обри и да му разясня към каква пагубна съдба се е запътил, убеден съм, че с лекота бих си издействувал един заем. Отново познатата стара история за замразените средства, които — както е известно на всички — смазват бизнеса и са смърт за търговията.
Бинго тъй се улисал в тези мрачни размишления, че отначало не чул името си, произнесено недалеч от него. Когато се стреснал и вдигнал глава, насреща си съзрял пълен мъж с фрак и бомбе, който също тикал пред себе си количка с бузесто бебе.
— Здравейте, господин Литъл — поздравил едрият мъж и Бинго разпознал в него агента си по залаганията Чарлс (Чарли Плаща Честно И Почтено) Пиклет, който действал като посредник при неотдавнашните му вземания-давания с коня Годзила. Тъй като до този момент го бил срещал изключително само по време на конни надбягвания, където Пиклет се подвизавал неизменно — от най-добри подбуди, естествено — с карирали сака и бели панамени шапки, Бинго не могъл да го познае веднага.
— О, здравейте, господин Пиклет.
Всъщност никак не му било до светски разговори и би предпочел да го оставят насаме с мъката му, но другият явно бил в разговорливо настроение, така че Бинго решил да му достави удоволствие. Един благоразумен мъж винаги гледа да е в добри отношения със своя агент.
— Не знаех, че живеете наблизо. Това бебе ваше ли е?
— А! — тъжно откликнал Пиклет, хвърлил бърз поглед в интериора на количката и потръпнал като човек, съзрял нещо много страшно.
— Гъди-гъди! — казал Бинго.
— Как така „гъди-гъди“? — озадачил се господин Пиклет.
— Казах го на бебето — пояснил Бинго и добавил: — Хубаво детенце.
В края на краищата малко подмазване нямало да навреди. Чарлс Пиклет вдигнал изумен поглед към него:
— Хубаво?!
— Ами да, разбира се — настоял Бинго, макар че вродената му честност и почтеност го принудила да поясни: — Не твърдя, че е Кларк Гейбъл, ако е той, или Елизабет Тейлър, ако е тя, но в сравнение с моето…
Чарлс Пиклет отново вдигнал вежди, явно поразен.
— Ама вие какво — да не би да се опитвате да ми кажете, че моето бебе не е по-грозно от вашето? — възкликнал недоверчиво.
Дошъл ред на Бинго да се изуми.
— А да не би вие Да искате да кажете, че е?
— Естествено, че искам! Вашето поне има човешки вид.
Бинго не повярвал на ушите си.
— Моето? Човешки вид?
— Ами да. Почти човешки.
— Скъпи мой заблудени Пиклет! Чуйте се само какви ги плещите!
— Плещя ги, значи! — засегнал се агентът. — Тогава какво ще заложите? Аз давам пет лири срещу една, че в целия квартал няма да намерите по-грозно бебе от моята Арабела!
Внезапна тръпка пронизала Бинго. Никой не умее да разпознае по-бързо от него сигурната печалба.
— Залагам десетачка!
— Приемам!
— Дадено!
— Готово! Къде е десетачката?
Внасянето на тази болезнена нотка в разговора накарало Бинго да се стресне.
— Ама моля ви се! — запротестирал той. — Разтегливият кредит е винаги в основата на подобни сделки.
