Бинго окачил слушалката, отишъл в кабинета на жена си, намерил коректурите на „Мънички пръстенца“, извадил писалка и седнал да ги чете.
На сърцето му било доста по-тежко дори от преди. При други, по-нормални обстоятелства, новината, че тъща му се е нагълтала със солена минерална вода и още кашля, би накарала очите му да блеснат и би пропукала устните му в слънчева усмивка. А ето че сега му било безразлично. Мрачно си преповтарял наум току-що проведения разговор, спомнял си колко сърдечен, жизнерадостен и любещ бил гласът на госпожа Бинго — глас на жена, убедена, че мъжът й е голяма работа. И какъв контраст с гласа, който в най-близко бъдеще щял да произнесе едно хладно, режещо: „Какво?!“
И изведнъж, както се бил размислил над коректурите, през цялото му същество преминала остра тръпка и той се изправил рязко в стола си, сякаш нов, твърд гръбнак внезапно бил сменил варения макарон, с който карал как да е до този момент. Някъде към средата на втора кола разказът взел да придобива конкретни очертания и тези именно очертания сторили път на лумналата надежда.
Не знам дали някой от вас е запознат с литературната продукция на госпожа Бинго. Ако не сте, тогава ще ви осведомя, че тя си пада по най-въпиющо лигавия сантиментализъм. Писанията й са лигави по всяко време на годината, но за коледния брой тя, разбира се, полага извънредни усилия и надминава себе си. В „Мънички пръстенца“ съвсем се била развилняла. Награбила в шепи пухкав сняг, коледни елхички и пеещи коледарчета, тя щедро замервала с тях невинните си читатели.
При последната ми среща с Бинго той безмилостно ми преразказа съдържанието на „Мънички пръстенца“, без да ми спести нито една подробност, но аз ще се спра само на същественото. Става дума за безсърдечен кръстник, който нахокал и изпъдил кръщелницата си, задето се омъжила за беден художник. Те обаче се върнали по Коледа и му заврели бебето под носа. Основният момент, разбира се, е самият финал, където дъртият седи в кабинета си и люлее малкия на коляното си с една ръка, докато с другата пише щедър чек. Причината, поради която разказът така впечатлил Бинго, била във внезапно осенилия го спомен, че Уфи Просър е кръстник на малкия Олджърнън Обри. А въпросът, който си задал, бил следният: щом като този бълвоч с бебето е въздействал на стария сър Ейлмър Молевърър, най-коравосърдечния дъртак в едновремешното село Медоувейл, с какво Уфи е по-лош? Е, вярно, че двата случая съвсем не били идентични, тъй като старият Ейлмър е трябвало да се пребори с пухкав сняг и коледни елхички, докато сега е средата на юни. Вярно било също така, че когато Уфи предпазливо се съгласил да държи хавлията по време на кръщенето, той изрично подчертал да не го търсят за нищо и да приемат сребърната чаша като окончателно разплащане — веднъж за винаги. Въпреки това Бинго си легнал в оптимистично настроение. Последните му мисли, преди да се унесе в сън, били дали ако бебето си изиграе картите както трябва, той да не се опита да изръси Уфи за трицифрена сума.
Още преди да потегли за Парк Лейн, където живее Уфи, вече бил орязал размерите на бъдещия си бюджет, както става обикновено след като човек преспи. Сега решил да се съсредоточи върху десетачка. Ако я раздели справедливо наполовина между заинтересованите страни, и двамата щели да останат доволни. Бинго не е лаком. Единствено се стремял да създаде за себе си и за наследника си някаква финансова сигурност. Когато стигнал апартамента на Уфи и натиснал звънеца, вече вярвал, че парите са му в кърпа вързани.
Ако е бил в малко по-ведро настроение, може би е щял да се обезкуражи донякъде от факта, че детенцето повече от всеки път приличало на закоравял главорез, от когото странят дори каторжниците, но епизодът с Чарлс Пиклет и полицая го бил научил, че всички бебета на тази възраст изглеждат така, и нямал никакви основания да допуска, че онова от „Мънички пръстенца“ е било по-различно. Единственото, на което госпожа Бинго наблягала в разказа си, били розовите пръстенца на краченцата му, а Бинго не се съмнявал, че ако бъде предизвикан, Одджърнън Обри би размърдал под носа на Уфи не по-малко розов крак. Затова се обърнал жизнерадостно към Коркър, иконома на Уфи, който му отворил вратата:
— Здрасти, Коркър! Какво чудесно утро! В къщи ли е господин Просър?
Коркър не отговорил веднага. Видът на Одджърнън Обри временно го бил лишил от дар-слово. Колкото и да бил безупречно шлифован, той не съумял да се овладее и инстинктивно вдигнал ръце към главата си, сякаш да се предпази от вероломно нападение.
— Да, сър — отвърнал най-сетне. — Господин Просър си е у дома. Снощи малко позакъсня.
Бинго кимнал разбиращо. Добре бил запознат с навика на Уфи да вилнее по цяла нощ и да се засича на връщане с разносвача на мляко.
— А, ясно — толерантно откликнал той. — Буйна млада кръв и прочее, и прочее.
— Да, сър.
— Само ще надникна да го поздравя.
— Много добре, сър. Да поема ли багажа ви?
— Ъ? Не, благодаря. Това е кръщелникът на господин Просър. Искам да ги запозная. Още не са се срещали.
— Нима, сър?
— Това ще е най-яркото събитие в днешния ден на господин Просър.
— Не се съмнявам, сър. Бихте ли ме последвали, сър? Господин Просър е във всекидневната.
— Във всекидневната? Аз пък разбрах, че още спи.
— Не, сър. След завръщането си у дома тази сутрин господин Просър очевидно е решил да не си ляга в леглото. Ще го намерите в камината.
Коркър бил прав. Уфи Просър лежал с глава върху решетката, със зейнала уста. На темето му стърчал цилиндърът, с който бил вечерта на опера, а вечерният му костюм би бил безупречен, ако имал вратовръзка вместо синя панделка — от онези, с които нежният пол си връзва косите. В едната си ръка стискал розов балон, а по диагонал върху ризата му лаконично било изписано с червило за устни: „Иху!“ Целият му вид така откровено предупреждавал, че не е препоръчително да го закачаш, че Бинго, след като подъвкал замислено горната си устна, дълбокомислено се запитал какво да предприеме оттук нататък.
Погледът, хвърлен към часовника, решил въпроса. Вече изоставал от графика си и ако имал намерение да посрещне госпожа Бинго в дванайсет и пет, трябвало незабавно да потегли за гарата.
— Това, Коркър — обърнал се той към иконома, — силно усложнява нещата. След десет минути трябва да съм на гарата, а обстоятелствата са недвусмислени — ако господин Просър бъде събуден рязко, нищо чудно да се вкисне. По-добре да го оставим да си отспи. Затова ето какво предлагам. Ще оставя бебето на пода до него, така че като дойде на себе си, да се запознаят, а на връщане ще намина да си го прибера.
— Много добре, сър.
— Сега слушай: първото нещо, което господин Просър ще направи, след като се събуди и открие, че къщата му гъмжи от противоестествени форми на живот, ще бъде да ти позвъни и да поиска обяснение. А ти ще му отговориш: „Това е вашият кръщелник, сър“. Дали няма да можеш да изстискаш от себе си едно „мъничко кръщелниче“?
— Не, сър.
— Така и предполагах. Въпреки това схвана сценария, нали? Добре. Чудесно. До скоро виждане.
Влакът от Дройтуич тъкмо спирал, когато Бинго скочил на платформата, и само след минутка съзрял слизащата от него госпожа Бинго, която крепяла майка си. Старата дама все още имала доста раздрусай вид, но вярната съпруга я зарязала, щом зърнала своята любов, и я пуснала временно да се оправя както намери за добре. Самата тя се метнала в обятията на Бинго.
— Бинго, любов моя!
— Роузи, слънце мое единствено!
— Колко се радвам, че съм пак с теб! Имам чувството, че ме е нямало години… Къде е Олджи?
— Оставих го при Уфи Просър. Кръстника му, нали го знаеш? Имах няколко свободни минутки, преди да дойда да те посрещна, та наминах да видя стария Уфи. Той се захласна по детето и отказа да го пусне. Затова се разбрахме да си го прибера на връщане.
— Ясно. Тогава най-добре да те взема оттам, след като изпратя мама до апартамента й. Тя хич не е добре.
— Да, има вид на жена, попрекалила с концентратите — хвърлил Бинго доволен поглед към тъща си,
