която тъкмо се подпирала на един минаващ носач. — Колкото по-скоро я откараш на кални бани, толкова по-добре. Е, значи, се разбрахме. Ще се видим при Уфи.
— Той къде живее?
— В „Блоксъм Маншънс“ на Парк Лейн.
— Ще дойда, щом се освободя. Ах, да, Бинго, миличък внесе ли десетте лири на Олджи?
Бинго се плеснал по челото.
— Брей, дявол да го вземе! Така се зарадвах, че ще те видя, любов моя, че съвсем ми изхвърча от главата! Нищо — заедно ще свършим тази работа, щом си тръгнем от Уфи.
Дръзки думи, разбира се, и докато пътувал към „Блоксъм Маншънс“, в душата му неочаквано се промъкнало едно тревожно съмнение дали е оправдана увереността му, че Уфи ще развърже кесията. Когато кроял плана, в който Олджърнън Обри служел като средство за размекване, Бинго бил убеден, че грешка не може да се получи. На сър Ейлмър Молевърър му потрябвали само пет минути в компанията на малкото кръщелниче, за да заструи от него човещина. Затова Бинго оправдано очаквал същото от Уфи. Но ето че някаква вледеняваща неувереност се зараждала в гърдите му и при това се усилвала с всяка крачка.
Чак сега се сетил, че Олджърнън Обри ще трябва да се пребори с доста по-тежък случай от бебето в „Мънички пръстенца“. Сър Ейлмър Молевърър водел здравословен селски живот сред природата — скачал рано-рано от леглото и здравата похапвал. Доколкото Бинго си спомнял, и дума нямало споменатата за сутрешен махмурлук. Докато Уфи, както личало, щял да посрещне новия ден с първокачествен махмурлук. Всичко зависело, заключил Бинго, от това как въпросният махмурлук ще въздейства на човещината на един кръстник.
Затова нищо чудно, че имал доста напрегнат вид, когато попитал отворилия вратата Коркър „какво ново“.
— Нещо ново, Коркър?
— И да, и не, сър.
— Какво значи това? Позвънили ти господин Просър?
— Не, сър.
— Значи, още спи?
— Не, сър.
— Нали току-що каза, че не ти е звънял?
— Да, сър. Но само преди минута го чух да пищи.
— Изпищя, казваш?
— Да, сър. Пронизващ слуха вопъл, свидетелстващ за силно душевно сътресение. Напомни ми в много отношения писъка, който той нададе на първи януари тази година, когато рано сутринта му се стори — неоснователно, — че е съзрял в гостната розов слон.
Бинго смръщил вежди.
— Това не ми харесва.
— И господин Просър не беше във възторг от розовия слон, сър.
— Имах предвид, че не ми харесва развитието на настоящите събития. Ти си светски човек, Крокър, и знаеш не по-зле от мен, че кръстниците не пищят истерично при среща с кръщелниците си, освен ако нямат много уважителна причина. Смятам за най-целесъобразно да хвърля едно око.
Което и сторил. Влязъл в гостната и като се запознал със съдържанието й, не могъл да не повдигне едната си вежда.
Олджърнън Обри седял на пода и вниманието му било приковано от балона, който безуспешно се опитвал да нагълта. Уфи Просър се бил покатерил върху поличката над камината и гледал надолу с облещени очи. Бинго е схватливо момче и не му трябвало много време, за да проумее, че в атмосферата витаело известно напрежение. Затова преценил, че ще е най-тактично да се прави, че нищо не е забелязал.
— Здрасти, Уфи — поздравил той.
— Здрасти, Бинго — отвърнал домакинът.
— Какво хубаво време — продължил Бинго.
— Дано да се задържи така — изразил надеждите си Уфи.
Сетне обсъдили изгледите за надбягванията в Хърст Парк и последните политически събития в Централна Европа, след което настъпила пауза. Уфи най-после се осмелил да я наруши.
— Знаеш ли, Бинго — започнал той с пресилена безгрижност. — Тъкмо се чудех дали не си забелязал нещо ей там на пода до камината. Знам, че е само плод на въображението ми, но все пак си казах: я аз да попитам…
— Бебето ли имаш предвид?
Уфи изпуснал продължителна хриптяща въздишка.
— Значи, наистина е бебе? Искам да кажа — ти също го виждаш, нали?
— Ами да, дори с невъоръжено око. Гъци-гъци — добавил той в желанието си да включи детето в разговора и да не се чувствува пренебрегнато. — На тати момчето.
Уфи се стреснал.
— Тати ли каза?
— Тати, разбира се.
— Твое ли е това…?
— Мое!
— Онова същото, на което подарих сребърната чаша?
— Никой друг.
— Тогава какво прави тук?
— Просто ти е дошло на гости.
— Ами защо не каже така от самото начало! — заоплаквал се Уфи, напускайки поличката. — Щеше да ми спести ужасни душевни преживявания. Снощи се прибрах малко късничко и легнах да си отдъхна на пода, а като се събудих, насреща ми някаква страшна мутра — облещила се право в лицето ми. Естествено е да помисли човек, че напрежението не му е понесло и че започват да му се привиждат някои неща.
— Искаш ли да целунеш кръщелничето си? — предложил Бинго.
Уфи се разтърсил в силни гърчове.
— Не говори така дори на шега — замолил го той и загледал Олджърнън Обри от безопасно разстояние. — Като си помисля само — промърморил след известно мълчание, — че бях намислил да се женя.
— Че какво й е на женитбата! — засегнал се Бинго.
— До известна степен нищо й няма — съгласил се Уфи. — Но какъв риск! Отслабиш ли за миг бдителността си, зазяпаш ли се малко встрани — и прас! — виж какво може да те сполети.
— Цуци-муци — казал Бинго.
— Стига с това „цуци-муци“ — отвратително е! Бинго — продължил Уфи с разтреперан глас, даваш ли си сметка, че ако не се беше натресъл онзи ден на обяд, същото можеше да ме сполети и мен? Да — пребледнял Уфи дори под обилните си пъпки. — Уверявам те. Определено бях решил да направя на онова момиче предложение — по време на кафето. Но ти се лепна и ме отърва. — Той си поел дълбоко въздух. — Бинго, стари приятелю, защо ми се струва, че ме беше молил за петачка или нещо подобно?
— Десетачка — уточнил Бинго.
Ала Уфи поклатил глава.
— Малко. Ще имаш ли нещо против една петдесетачка?
— Но, моля те.
— Няма да протестираш, нали?
— Ни най-малко, стари приятелю.
— Добре — казал Уфи.
— Много добре — додал Бинго.
— Извинете, сър — намесил се Коркър откъм вратата. — Току-що се обади отдолу портиерът — госпожа Литъл чака господин Литъл във фоайето.
