малко от терористичните акции и вълната от избухващи в кина и кафенета из цяла Франция пластични бомби. На 14 февруари бе разкрит нов заговор срещу генерал Дьо Гол. На следващия ден той трябваше да говори пред личния състав на Военното училище на Марсово поле. Планът предвиждаше генералът да бъде застрелян отзад, от укрепил се под съседна стряха снайперист.
Във връзка с този атентат по-късно пред съда бяха изправени Жан Бишон, артилерийският капитан Робер Поанар и преподавателката по английски във Военната академия мадам Пол-Русле дьо Лифиак. Снайперистът трябваше да бъде Жорж Ватен, но Куция и този път се измъкна. В апартамента на Поанар бе намерена карабина с оптически прицел и тримата бяха арестувани. По време на процеса се установи, че като търсели начин да внедрят Ватен и оръжието му на територията на академията, те се обърнали за помощ към старшината Мариус То, чиято първа работа била да отиде в полицията. Генерал Дьо Гол участвува в церемонията в определения час на петнадесети, но за огромно свое неудоволствие прие да пристигне в брониран автомобил.
Заговорът бе невероятно любителски, но все пак раздразни Дьо Гол. На следващия ден той извика министъра на вътрешните работи Фре и заяви пред отговорния за националната сигурност висш служител, като удряше с юмрук по бюрото си:
— Вече се прекали с тези заговори!
Решено бе за поука да послужи някой от висшите ръководители на ОАС, за да се възпрат останалите. Фре не хранеше съмнение относно изхода от процеса на Бастиан-Тири във Върховния военен съд, тъй като подсъдимият не жалеше сили да обоснове от подсъдимата скамейка колко е необходима смъртта на Шарл дьо Гол. Нужна бе обаче и по-сериозна спирачка.
На 22 февруари върху бюрото на шефа на Оперативното управление пристигна копие от меморандум, изпратен до вътрешния министър от директора на Второ управление на SDECE (контрашпионаж — вътрешна сигурност). Извадка от документа гласеше:
„Успяхме да засечем местонахождението на един от главните ръководители на подривното движение, а именно на бившия полковник от френската армия Антоан Аргу. Той е избягал в Германия, където възнамерява да остане няколко дни, според сведения от тамошната ни агентура…
При това положение би трябвало да е възможно да получим достъп до Аргу и евентуално да го заловим. Тъй като молбата, отправена от нашето контраразузнаване към компетентните германски органи за сигурност, бе отхвърлена и сега тези организации очакват наши агенти да следят отблизо Аргу и други водачи на ОАС, операцията, доколкото е насочена срещу Аргу, трябва да се проведе с максимална бързина и дискретност.“
Задачата бе възложена на Оперативното управление.
Следобед на 25 февруари Аргу се завърна в Мюнхен от Рим, където се бе срещнал с други ръководители на ОАС. Вместо да се отправи към „Унертлщрасе“, той пое с такси към хотел „Еденволф“, където бе наел стая явно за провеждане на съвещание. Ала полковникът така и не взе участие. Във фоайето към него се приближиха двама мъже и го заговориха на безупречен немски. Аргу предположи, че са от германската полиция, и бръкна във вътрешния си джоб за паспорта.
Внезапно усети ръцете си стегнати като в менгеме, краката му се отделиха от пода и миг по-късно се озова в чакаща отвън камионетка на пералнята към хотела. Започна да протестира и в отговор бе залят от порой френски ругатни. Мазолеста длан го перна през носа, друга го ръгна в стомаха, нечий пръст натисна нервния възел под ухото му и Аргу мигновено изгуби съзнание. Двадесет и четири часа по-късно телефонът в Криминалния отдел на Следствената полиция на Ке дез Орфевр 36 в Париж иззвъня. Дрезгав глас съобщи на дежурния сержант, че говори от името на ОАС и че Антоан Аргу се намира „здравата омотан“ в камионетка, паркирана зад сградата на полицията. След няколко минути отвориха вратата и Аргу се изтърси сред кръг от сащисани полицаи.
Очите му, завързани в продължение на двадесет и четири часа, не можеха да се фокусират. Трябваше да му помогнат, за да се задържи на крака. Лицето му бе цялото в засъхнала кръв от носа, а устата го болеше от парцала, който полицаите измъкнаха. Когато някой го попита „Вие ли сте полковник Антоан Аргу?“, той промълви „Да“. Предишната нощ Оперативното управление бе съумяло по някакъв начин да го прехвърли през границата, а анонимното обаждане в полицията по повод колетната пратка в собствения й паркинг бе просто проява на чувството им за хумор. Аргу бе освободен чак през юни 1968 година.
И все пак хората от Оперативното управление не бяха предвидили едно: макар че отстраняването на Аргу деморализира значително ОАС, то в същото време откри пътя за неговия колкото малко известен, толкова и хитър заместник, подполковник Марк Роден, към командната позиция в операциите, насочени срещу Дьо Гол. В много отношения сделката бе на загуба.
На 4 март Върховният военен съд произнесе своята присъда срещу Жан-Мари Бастиан-Тири. Той и двама други бяха осъдени на смърт, както и още трима, намиращи се все още на свобода, сред които Ватен Куция. На 8 март генерал Дьо Гол изслуша в продължение на три часа молбите за помилване на тримата, четени от техните адвокати. През цялото време той остана безмълвен. Накрая замени две от смъртните присъди с доживотни, но остави в сила тази на Бастиан-Тири.
Същата вечер адвокатът извести подполковника за решението.
— Насрочено е за единадесети — каза той и понеже клиентът му продължи да се усмихва с недоверие, пророни: — Ще ви разстрелят.
Бастиан-Тири продължи да се усмихва и да клати глава.
— Не разбирате — рече на адвоката, — никой французин няма да вдигне оръжие срещу мен.
Бастиан-Тири сгреши. В осем часа сутринта Радио Европа Едно съобщи в емисията си на френски език за екзекуцията. Предаването бе чуто в по-голямата част от Западна Европа от онези, които си бяха направили труда да слушат тази станция. В малка хотелска стая някъде в Австрия то сложи началото на дълга верига от замисли и действия, които доведоха генерал Дьо Гол най-близо до смъртта за цялата му кариера. Стаята бе наета от полковник Марк Роден, новия оперативен шеф на ОАС.
2.
Марк Роден изключи транзисторното радио и стана от масата почти без да докосне подноса със закуската. Отиде до прозореца, запали поредната цигара от нескончаемата тютюнева верига и се загледа навън към снежната покривка, която закъсняващата пролет още не бе започнала да топи.
— Мръсни копелета. — Думите бяха произнесени тихо и с безкрайно озлобление, последвани от нова, почти беззвучна поредица от епитети, изразяващи чувствата му към френския президент, неговото правителство и Оперативното управление.
Роден се различаваше от своя предшественик, кажи-речи, във всяко отношение. Висок и сух, с издълбано от дълбоко спотаена омраза мъртвешко лице, той обикновено прикриваше чувствата си с нехарактерна за латинския темперамент студенина. За него не бе имало Ecole Polytechnique, която да открие пътя към кариерата. Той, обущарският син, бе избягал в Англия с рибарска лодка в последните безоблачни дни на своето юношество, когато немците покориха Франция, за да се запише редник под флага на Лотарингския кръст.5
Повишенията до сержантски и после фелдфебелски чин бяха извоювани с много труд, в кървави сражения под командването на Кьониг в Северна Африка, а по-късно в гъсталаците на Нормандия в армията на Льоклер. Изпълнението на една бойна задача в битката за Париж му донесе офицерските еполети, които никога не би получил заради своя произход или образование, а следвоенна Франция му предостави избора между връщане към цивилния живот и оставане в армията.
Ала връщане като какъв? Той не владееше друг занаят освен обущарския, на който го бе обучил бащата, а работническата класа на родната си страна завари под влиянието на комунистите, овладели редовете и на комунистическата, и на голистката съпротива. Затова Роден остана в армията, за да изпита по-сетне огорчението на редовия офицер, пред чийто поглед едно ново поколение образовани момчета, випускници на военните училища, получаваха същите еполети, за които той бе проливал кръвта си, чрез придобити в аудиториите теоретически познания. И като гледаше как го изпреварват по звания и привилегии, огорчението стана негов постоянен спътник.
