Оставаше една-единствена възможност: да се запише в някой от колониалните полкове, сред истински воини, които се сражаваха, докато редовната армия маршируваше по тренировъчните плацове. Успя да издействува прехвърлянето си в колониалните десантни части.
За една година стана ротен командир в Индокитай и живя сред мъже, които говореха и мислеха като него. За един млад обущар повишенията все така се извоюваха в битки и нови битки. В края на индокитайската кампания Роден бе вече майор и след една тъжна година на недоволство във Франция го прехвърлиха в Алжир.
Френското изтегляне от Индокитай и прекараната в родината година превърнаха дремещата горчивина във всепоглъщаща ненавист към политици и комунисти, които той приемаше като едно. Само военен би могъл да изтръгне Франция от обятията на предатели и блюдолизци, овладели обществения живот. Единствено в редовете на армията тези две пасмини не съществуваха.
Като повечето бойни офицери, видели подчинените си да загиват и предавали на земята чудовищно обезобразените тела на ималите нещастието да попаднат живи в плен, Роден почиташе военните като солта на земята — мъже, жертващи кръвта и живота си, за да може буржоазията да тъне в удобства. Когато проумя след осем години сражения в горите на Индокитай, че повечето цивилни в родината му не дават пукнат грош за военните, когато прочете обвиненията заради чисти дреболии, отправяни от леви интелектуалци, като например изтръгването на ценна информация от пленници чрез изтезания, у Марк Роден се породи вътрешна реакция, която, съчетана с недоволството от личните несполуки, прерасна във фанатизъм.
Той си остана убеден, че ако гражданските власти на Индокитай и правителството и народът във Франция бяха дали нужната подкрепа, армията щеше да победи частите на Виетнам. Разделението на Индокитай бе непростимо предателство спрямо хилядите доблестни младежи, загинали там — явно за нищо. За Роден нямаше да има, не можеше да има повече предателства. Алжир щеше да го докаже. През пролетта на 1956 година той напусна бреговете на Марсилия на върха на щастието, убеден, че далечните алжирски планини ще станат свидетели на осъществяването на главната цел в живота му — възвеличаването на Френската армия в очите на света.
Двете години на ожесточени и безкомпромисни битки не успяха да разколебаят убежденията му. Наистина бунтовниците се оказаха не съвсем лесна плячка, както смяташе в началото. Колкото и феллахи да унищожаваше с хората си, колкото и села да изравняваше със земята, колкото и терористи от FLN6 да умираха от изтезания, бунтът се разгаряше, докато най-подир обхвана цялата страна и погълна градовете й.
Онова, от което се нуждаеха, разбира се, бе по-голяма подкрепа от метрополията. В края на краищата тук не ставаше дума за война, водена в забравено от юга кътче на империята. Алжир бе Франция, населен от три милиона французи. За Алжир човек се сражаваше както за Нормандия, Бретан или Крайморските Алпи. Щом получи подполковнишките пагони, Марк Роден напусна бойното поле и постъпи на служба в града — първо в Бон, а след това в Константин7.
Дотогава се бе сражавал срещу АЕХ8, нередовна войска, но все пак съставена от бойци. Омразата му към тях бе нищо в сравнение с чувствата, които го обзеха, щом потъна в дебрите на подлата, потайна война в градовете — война, придружена от пластични бомби, поставяни от чистачи в кафенета, супермаркети и увеселителни заведения, посещавани от французи. Мерките, които предприе за прочистване на Константин от отрепките, поставящи тези бомби, му спечелиха сред алжирското население прозвището Касапина.
Единственото, което не достигаше за окончателното ликвидиране на FLN и неговата Армия за национално освобождение, бе допълнителна помощ от Париж. Както повечето фанатици, Роден съумяваше да се предпазва от фактите чрез сляпа вяра. За него ескалиращите военни разходи, разклатената френска икономика, залитаща под бремето на една война, която все по-явно нямаше да бъде спечелена, бяха просто дреболии.
През юни 1958 година генерал Дьо Гол се върна на власт като министър-председател на Франция. Като ликвидира покварената и едва кретаща Четвърта република, той основа Петата. Когато той произнесе думите „Algerie Francaise“9, довели го с помощта на генералите обратно в Матиньон, а по-късно, през януари 1959 година, и в Елисейския дворец, Роден се затвори в стаята си и заплака. Посещението на Дьо Гол в Алжир бе за подполковника като слизането на Зевс от Олимп. Той бе убеден, че е в ход нова политика. Комунистите щяха да бъдат пометени от постовете им, Жан-Пол Сартр положително щеше да бъде разстрелян за държавна измяна, профсъюзите щяха да бъдат поставени на колене и най-сетне Франция щеше да разтвори сърце и да предостави цялата си подкрепа на своята кръв и плът в Алжир, на армията, защищаваща границите на френската цивилизация.
Роден бе сигурен във всичко това както в изгряването на слънцето откъм изток. Когато Дьо Гол предприе възстановяването на Франция по свой начин, Роден помисли, че е някаква грешка. Трябва да се даде време на стареца. Когато плъзнаха първите слухове за предварителни преговори с Бен Бела и FLN, Роден не повярва.
Макар да съчувствуваше на заселниците, разбунтували се през 1960 година под ръководството на Големия Жо Ортиз, той все още смяташе, че липсата на мерки за окончателното смазване на феллахите е просто тактически ход на Дьо Гол. Подполковникът бе убеден, че Стария10 си знае работата. Нима не произнесе той златните слова „Algerie Francaise“?
Когато най-сетне бе доказано вън от всякакво съмнение, че схващането на Дьо Гол за възродена Франция не включва френски Алжир, светът на Роден се разпадна като кула от картонени кубчета. От всичката му вяра, надежда, доверие и убеденост не остана и помен. Само омраза. Омраза към системата, към политиците, към интелектуалците, към алжирците, към профсъюзите, към журналистите, към чужденците, ала преди всичко — омраза към ТОЗИ ЧОВЕК. С изключение на неколцината лигльовци, отказали да се присъединят, Роден поведе целия си батальон в априлския метеж на 1961 година.
Той не успя. Чрез един прост, смазващо изкусен ход Дьо Гол осуети бунта, преди да се е надигнал. В седмиците преди официалното оповестяване на започналите преговори с FLN хиляди евтини транзисторни радиоапарати бяха раздадени на войниците, като командирите бяха просто мимоходом уведомени за това. Транзисторите се приеха като безобидна разтуха за войниците и дори мнозина командири и сержанти одобриха идеята. Долитащата от Франция лека музика бе приятна отмора от жегата, мухите и отегчението.
Гласът на Дьо Гол обаче не бе тъй безобиден. Когато лоялността на армията бе най-сетне подложена на изпитание, десетки хиляди войници из казармите по цял Алжир пуснаха транзисторите, за да чуят новините. След бюлетина те чуха същия глас, който самият Роден слушаше през юни 1940 година. А и посланието бе почти същото:
„Изправени сте пред необходимостта да докажете своята вярност. Аз съм Франция, носителят на нейната съдба. Последвайте ме. Подчинете ми се.“
Някои командири на поделения осъмнаха само с шепа офицери, а и повечето сержанти ги бяха напуснали.
Метежът бе разбит като илюзиите — по радиото. Роден има повече късмет от някои други. Под негово командване останаха сто и двадесет офицери, сержанти и войници. Причина за това бе обстоятелстото, че в поделението му имаше повече стари кримки от Индокитай и алжирските битки, отколкото в останалите. Заедно с други метежници те основаха ОАС, която си постави задачата да прогони Юда от Елисейския дворец.
На победоносния FLN и лоялната френска армия им оставаше много малко време за съжителство — колкото за една оргия на разрушението. През последните седем седмици, докато френските заселници разпродаваха на безценица трупаното през цял живот и напускаха през глава съсипаното от войната крайбрежие, Тайната армия осъществи последното си ужасяващо отмъщение над онова, което бе принудена да остави зад гърба си. Когато всичко свърши, за ръководителите, чиито имена бяха известни на голистките власти, оставаше единствено животът в изгнание.
През зимата на 1961 година Роден стана заместник на Аргу — оперативния шеф на ОАС в изгнание. Аргу бе дарбата, усетът, вдъхновението на кампанията, предприета оттук насетне срещу френската метрополия.
