Ян Дюпре се ухили.
— Аз малко съм я закъсал, тоест аз и другарите ми. Ако правителствените войски ни открият, със сигурност ще ни пречукат. Можете ли да ни измъкнете?
— Колко сте? — попита Ван Клеф.
— Всичко пет.
И той наемник като тях, макар и във въздуха, Ван Клеф прие, без да се колебае. Разбойниците понякога имат нужда един от друг.
— Добре. Качвайте се. Само че побързайте. Веднага щом излети онзи „Констелейшън“, и ние се изнасяме.
Дюпре кимна в знак на благодарност и изтърча обратно към лендроувъра. Четиримата бели се бяха скупчили около мотора.
— Ще стане, обаче трябва да побързаме — каза южноафриканецът.
— Добре тогава, хвърляйте снаряженията отзад и се размърдайте — каза командирът на групата.
Докато автоматите и сумките с амуниции летяха с трясък към задната седалка, той се наведе към черния офицер с пагони на младши лейтенант, който седеше зад волана.
— Сбогом, Патрик — каза той. — Струва ми се, че всичко свърши. Вземи лендроувъра и го захвърли някъде. Закопай оръжията и отбележи мястото. Свали униформата и се скрий. Ясно ли е?
Лейтенантът, който преди година беше новобранец с чин редник и бе повишен заради умението си да се бие, а не защото борави добре с вилицата и ножа, кимаше със сериозен вид, докато слушаше нарежданията.
— Сбогом, сър.
Останалите четирима наемници казаха сбогом и се отправиха към самолета ДС–4.
Командирът тъкмо се накани да ги последва, когато от тъмния гъсталак зад площадката към него изприпкаха две монахини.
— Майоре!
Наемникът се обърна и разпозна в по-близката сестрата, която беше срещал преди няколко месеца, когато сраженията се преместиха в района на нейната болница и той се видя принуден да евакуира целия комплекс.
— Сестра Мери Джоузеф? Какво правите тук?
Старата ирландка започна да говори разтревожено, сграбчила ръкава на омазаната му куртка. Той кимаше.
— Ще се опитам. Това е всичко, което мога да направя — каза майорът, когато монахинята свърши.
Той пресече площадката и отиде при южноафриканския пилот, който стоеше под крилото на своя ДС–4. Някой страничен наблюдател би станал свидетел на неколкоминутен разговор между двамата наемници. Накрая униформеният мъж се върна при чакащите монахини.
— Съгласен е, но трябва да побързате, сестро. Иска да отлепи тази щайга от земята възможно най- скоро.
— Бог да ви благослови — каза жената в бяла одежда и се обърна с бързи заповеди към своята придружителка.
Тя изтича към опашката на самолета и се заизкачва по късата стълба пред люка за пътници. Другата се завтече обратно към сянката на няколко палми зад площадката, откъдето след малко се изниза цяла върволица хора. Всички носеха вързопи. Щом стигнаха до ДС–4, започнаха да подават вързопите на монахинята, която чакаше горе при вратата. Помощник-пилотът гледаше зад гърба й как поставя първите три в редичка на пода. После и той се включи с резки движения, като поемаше вързопите от протегнатите под опашката на самолета ръце и ги вкарваше вътре.
— Бог да ви благослови — промълви ирландката.
Един от вързопите остави по ръкава на помощник-пилота зеленикава пикоч.
— По дяволите! — изсъска той и продължи да работи.
Останал сам, командирът на наемниците се загледа към „Супер Констелейшън“, по чиято задна стълба се качваше верига от бегълци, предимно родственици на водачите на разгромения народ. На слабата светлина, която излизаше от вратата на самолета, забеляза мъжа, когото искаше да види. Докато се приближаваше към него, редът на човека дойде и той тръгна да се качва, а няколко други, на които беше отредено да останат и да се укрият в гората, чакаха да приберат стълбата. Един от тях извика на мъжа, който се канеше да поеме нагоре:
— Сър, майор Шанън е дошъл.
Генералът се обърна да види приближаващия се Шанън и дори в момент като този успя да се усмихне.
— Е, Шанън, искате ли да дойдете с мен?
Шанън застана пред него и козирува. Генералът отговори на поздрава.
— Не, благодаря ви, сър. Намерихме си транспорт до Либървил. Просто исках да си взема сбогом.
— Да. Доста дълго се бихме. Сега май че всичко свърши. Поне за няколко години. Трудно ми е да повярвам, че моят народ ще продължава да живее в подчинение. Между другото, изплатиха ли ви всички суми по договора?
— Да. Благодаря ви, сър. Всичко е точно — отговори наемникът.
Африканецът кимна със сериозен вид.
— Ами сбогом тогава. И благодаря за всичко, което свършихте.
Той протегна ръка и двамата се здрависаха.
— Има още нещо, сър — каза Шанън. — Ние с момчетата си поговорихме за някои работи, докато седяхме в джипа. Ако някога се наложи… значи, ако някога имате нужда от нас, просто ни се обадете. Ще дойдем всички. Само ни потърсете. Момчетата искат да го знаете.
Генералът спря поглед върху него за няколко секунди.
— Тази нощ изненадите не спират — каза той бавно. — Може би още не знаете, но половината от моите старши офицери и всички богаташи сега пресичат фронта, за да се предложат на враговете. Повечето от останалите ще ги последват още през този месец. Благодаря ви за предложението, мистър Шанън. Сбогом отново и късмет.
Той се обърна, изкачи се по стълбите и влезе в слабо осветения „Супер Констелейшън“. В този момент първият от четирите двигателя забоботи. Шанън се отдръпна и за последен път отдаде чест на човека, който година и половина се беше ползвал от услугите му.
— Дано и вие имате късмет — каза той по-скоро на себе си. — Ще ви потрябва.
Обърна се и се отправи към ДС–4, където го очакваха. Когато вратата се затвори, Ван Клеф задържа самолета на площадката с включени двигатели и се загледа през мрака в неясната форма на „Супер Констелейшън“, чийто провесен нос премина покрай неговата предница, насочи се по пистата и накрая се издигна. Фаровете и на двата самолета не бяха светнали, но през люка на своя „Дъглас“ холандецът успя да различи три от крилете на „Констелейшън“. Те изчезнаха над палмите в южна посока и потънаха в гостоприемните облаци. Едва тогава той отпусна ДС–4 с неговия хленчещ и скимтящ товар и го насочи към точката за излитане.
Измина почти час, преди Ван Клеф да нареди на помощник-пилота да включи осветлението в кабината. Един час, през който се лашкаха от един облачен масив към друг, изскачаха от пелената и профучаваха през ниски слоеве от кълбести образувания, за да се скрият отново в някой по-гъст облак. През цялото време се опитваха да избягнат възможността да бъдат съзрени сред осветената от луната бяла равнина от някой бродещ МИГ. Едва когато се увери, че лети над открито море, а крайбрежието е на много мили зад опашката му, Ван Клеф позволи да се пусне осветлението.
Светлината разкри зад гърба му зловеща картина, която би могла да излезе изпод четката на Доре в момент на мрачно настроение. Подът на самолета беше покрит с мокри изпоцапани одеяла, в които допреди час бе увито съдържанието на вързопите. Това съдържание сега се гърчеше в две редици по двата края на товарното отделение. Четиридесет дечица — сбръчкани, съсухрени, деформирани от недояждане. Сестра Мери Джоузеф се надигна иззад вратата на кабината и тръгна между малките несретници. Върху челото на всеки от тях, малко под линията на косата, придобила от анемията охравочервеникав оттенък, беше залепена лепенка. На лепенките с химикал беше изписана необходимата информация за хората от
