сиропиталището край Либървил. Име и номер, но не и чин. На неудачниците не се дават чинове.

В опашката на самолета петимата наемници примигваха срещу светлината и оглеждаха другите пътници. През последните месеци неведнъж бяха виждали тази гледка. Всичките изпитваха известно отвращение, но никой не го показваше. В края на краищата човек свиква с всичко. В Конго, Йемен, Катанга, Судан. Все същата история, все същите деца. И нищо не можеше да се направи. С тези мисли в главата те извадиха цигарите си.

Светлината от кабината им позволяваше да се видят истински за първи път, след като слънцето залезе. Униформите им бяха пропити с пот и червена кал, а лицата им бяха увиснали от умора. Командирът седеше облегнат на вратата на тоалетната, изпънал нозе по посока на пилотската кабина. Карло Алфред Томас Шанън, трийсет и три годишен, с ниско подстригана рошава руса коса. Късата коса е по-подходяща в тропиците, защото потта се стича по-лесно, а и не могат да се завъдят паразити. Наричан по прякор Кат Шанън заради инициалите си, той произлизаше от Каунти Тироун в провинция Ълстър. Пратен от баща си да учи в едно малко частно английско училище, той бе загубил характерния северноирландски акцент. След като прекарал пет години в Кралската флота, напуснал, за да си изпробва късмета в цивилния живот, и преди шест години се озовал на работа в Уганда като служител на компания със седалище в Лондон. През един прекрасен слънчев ден той кротко затворил счетоводните тефтери, качил се в своя лендроувър и се отправил на запад към конгоанската граница. След седмица се записал като наемник в Пети специален отряд на Майк Хоър, базиран в Стенливил.

Преживял оттеглянето на Хоър и служил при новия началник Джон-Джон Питърс, скарал се с него и потеглил на запад, за да се присъедини в Полис към Денар. Две години по-късно взел участие в бунта в Стенливил и след като раненият в главата французин бил евакуиран в Родезия, се записал при Черния Жак Шрам — белгиеца, станал от градинар наемник. Вървял в дългия поход до Букаву, а оттам до Кигали. Когато го репатрирали с Червения кръст, на часа изявил желание да участва в друга африканска война и най-после му поверили командването на батальон. Но бил закъснял за победата. Винаги закъснявал за победата.

Вляво до него седеше безспорно най-добрият мипохвъргач на север от Замбези. Големият Ян Дюпре беше на двайсет и осем години, роден в Парл, провинция Кейп. Син на обеднял род с хугенотска жилка, чиито предци побягнали към нос Добра надежда, за да се спасят от беса на Мазарини4 в периода след потъпкването на религиозните свободи във Франция. Неговото продълговато остро лице, увенчано със закривен орлов нос над тънички устни, изглеждаше още по-изпито, отколкото обикновено, защото изтощението бе издълбало дълбоки бръчки по бузите му. Клепачите бяха склопени върху белезникавосините му очи, а сламените вежди и коса бяха набити с мръсотия. Той хвърли поглед към децата, които лежаха по пътеката на самолета, и изропта с едно „Blik sem“ (копелета) срещу света на имащите и привилегированите, които според него бяха отговорни за всички злини на тази планета. После се опита да заспи.

До него се беше изтегнал Марк Вламенк, Малкия Марк, наричан така заради огромната си маса. Фламандец от Остенд, той беше метър и деветдесет по чорапи, когато носеше такива. Тежеше към сто и десет килограма. Някои хора го смятаха за дебел. Но той не беше. Полицаите от Остенд, в по-голямата си част мирни хорица, които гледаха да избягват стълкновенията, вместо да ги предизвикват, треперели пред него, а стъкларите и дърводелците от същия град го удостоявали с почитта си заради работата, която им осигуряваше. Говорело се, че човек може да познае всеки бар, в който се е развъртял Малкия Марк, по броя на занаятчиите, необходими за възстановяване на щетите.

Останал сирак, той бил отгледан в едно заведение, поддържано от свещеници, които се опитали да набият в главата на израсналото момче някакво чувство за отговорност и го правели с такова постоянство, че дори Марк накрая изгубил търпение и на тринайсетгодишна възраст само с един удар прострял на земята един от Светите отци, който размахвал тояга насреща му.

После минал през няколко поправителни училища, прекарал известно време в затвор за малолетни и накрая, когато се записал в десантните части, почти цялата общественост въздъхнала с облекчение. Той бил един от петстотинте войници, които скочили в Стенливил с полковник Лоран, за да спасят мисионерите, заплашвани от Кристоф Гбене, вожда на племето симба, че ще бъдат опечени живи насред централния площад.

Четиридесет минути след онова приземяване Малкия Марк открил истинското си призвание. Седмица по-късно напуснал лагера без разрешение, за да не го върнат в казармите в Белгия, и се присъединил към наемниците. Освен че имаше здрави юмруци и рамене, Малкия Марк беше изключителен стрелец с базука — любимото му оръжие, което държеше с лековатата небрежност на момченце, което си служи с тръбичка за фунийки.

През нощта, когато летеше от обкръжената територия към Либървил, той беше точно на трийсет години.

От другата страна на корпуса срещу белгиеца седеше Жан-Бантист Лангароти, зает с обичайното си занимание да убива часовете в чакане. Дребен, стегнат, сух и мургав, той беше корсиканец, роден и израснал в град Калви. На осемнайсетгодишна възраст го прибрали във френската армия да се бие като стотици хиляди други appeles5 във войната в Алжир. Когато преполовил осемнайсетмесечния срок, постъпил на редовна служба, а по-късно бил прехвърлен в Десета колониална десантна дивизия, страховитите „червени барети“, командвани от генерал Масу и известни като les paras6. Бил на двайсет и една, когато нещата се развили критично и някои от поделенията на професионалната френска колониална армия се сплотили около каузата за един завинаги френски Алжир, кауза, която по онова време се олицетворяваше от организацията ОАС. Лангароти се присъединил към ОАС, дезертирал и след провала на априлския пуч от 1961 преминал в нелегалност. Заловили го три години по-късно във Франция, където пребивавал под чуждо име. Прекарал четири години в затвора, като оплаквал орисията си първо в тъмните, невиждащи слънце килии на парижкия „Санте“, после в Тур и накрая в Ил дьо Ре. Бил лош затворник и двама души от охраната ще носят по телата си доказателства за това до края на живота си.

Няколко пъти пребиван до смърт заради нападения над пазачите, той излежал целия срок без никакво опрощение и излязъл през 1968 с един-единствен страх от този свят — страха от малки затворени пространства, от килии и дупки. Отдавна се бе заклел никога вече да не попада на подобно място дори ако оставането на свобода би му струвало живота, а освен това се бе зарекъл да повлече дузина след себе си, ако „онези“ отново тръгнат да го преследват. Три месеца след освобождението си долетял в Африка, като сам си платил пътя, цанил се да участва в поредната война и постъпил при Шанън като наемник. Беше на трийсет и една през нощта на полета. Откакто излезе от затвора, постоянно се упражняваше с оръжието, което се бе научил да използва още като момче в Корсика и с което по-късно си създаде репутация из сокаците на Алжир. Около лявата му китка беше пристегната кожена каишка, подобна на онези, с които старовремските бръснари си точели бръсначите. Закопчаваше се с две метални копчета. В минути на безделие той я сваляше, обръщаше я от обратната страна на копчетата и я увиваше около левия си юмрук. Именно там беше каишката и сега, когато белгиецът убиваше времето по пътя за Либървил. В дясната му ръка се намираше ножът, оръжие с петнайсетсантиметрово острие и кокалена дръжка. Той боравеше с него толкова бързо, че успяваше да го прибере обратно в калъфа, преди жертвата да е осъзнала, че е жертва. Острието се движеше напред-назад в постоянен ритъм по изпънатата кожа. Това движение успокояваше нервите му. Наистина то изнервяше всички останали, но никой не се оплакваше. Всички, които го познаваха, избягваха да влизат в пререкания с тихия глас и тъжната полуусмивка на този дребен човек.

Притиснат между Лангароти и Шанън, седеше най-старият в групата — германецът. Курт Семлер беше на четиридесет и именно той в онези първи дни на обкръжението измисли емблемата с черепа и кръстосаните кости, които носеха на униформите си наемниците и африканците, които те обучаваха. Той беше и човекът, който прочисти един петмилен сектор от правителствените войски, като нареди по фронтовата линия колове с набитите глави на вражеските жертви от предния ден. Цял месец след това неговият участък беше най-спокойният. Роден през 1930, той израснал в Хитлерова Германия. Син бе на инженер от Мюнхен, който по-късно загинал на руския фронт в редовете на организацията Todt7. На петнадесетгодишна възраст, пламенен член на „Хитлерюгенд“, както всъщност и почти цялата германска младеж след дванайсетгодишно управление на Хитлер, той поел командването на отряд от деца, по-малки от самия него, и старци над седемдесетте. Задачата му била да спре танковите колони на генерал Джордж Патън с едно оръдие „Панцерфауст“ и с три противотанкови

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату