пушки. Съвсем естествено не успял и трябвало да прекара юношеските си години в една Бавария, окупирана от американците, а това никак не му се нравело. Освен това не се виждал много често с майка си, религиозна маниачка, която държала да стане свещеник. На седемнайсет избягал, пресякъл френската граница край Страсбург и се записал в службата за набиране на войници за Чуждестранния легион, базирана в този град, за да прибира бегълците немци и белгийци. След като прекарал една години в Сиди бел Абес, се отправил с експедиционния отряд в Индокитай. Осем години се бил при Диен Биен Фу. Хирурзите в Туран (Дананг) му извадили единия бял дроб и за щастие не станал свидетел на унизителния край в Ханой, защото го върнали със самолет във Франция. След като се възстановил, през 1958 го изпратили в Алжир като главен сержант в най-елитната от елитните части на френската колониална армия Първи Regiment Etranger Parachutiste8. Той бил между малцината оцелели след двойния разгром на частта в Индокитай — първия път тя имала числеността на батальон, а втория — на полк. Почитал само двама души — полковник Роже Фалк, който командвал още отначало Compagnie Etrangere Parachutiste9, когато частта (тогава рота) била разбита за първи път — и майор Льо Бра, друг ветеран, който сега беше командир на Републиканската гвардия на Габон и осигуряваше благоразположението към Франция на тази богата на уран държава. Дори и полковник Марк Роден, под чието командване беше служил, загуби уважението му, след като накрая ОАС се разпаднала.
Семлер бил в редовете на Първи парашутен полк, когато цялата част до последния човек встъпила в гибелни сражения по време на пуча в Алжир. По-късно полкът бил окончателно разформирован от Шарл дьо Гол. Той тръгнал след своите френски офицери, а после, заловен в Марсилия през септември 1962 непосредствено след обявяването на независимостта на Алжир, излежал двегодишна присъда в затвора. Четирите реда бойни отличия не му помогнали. През 1964 на „Сиви Стрийт“ за първи път от двайсет години с него се свързал един бивш негов съкилийник, който му предложил да се хванат заедно в бракониерска операция на Средиземно море. В продължение на три години, като се изключи годината, прекарана в италиански затвор, той пренасял алкохол, злато, а понякога и оръжие от единия край на Средиземно море до другия. Тъкмо започнал да натрупва състояние с цигарената далавера Италия — Югославия, когато съдружникът му изиграл едновременно и продавачи, и купувачи, натопил Семлер и изчезнал с парите. Търсен от множество войнствено настроени господа, германецът се метнал на един кораб до Испания, сменил няколко автобуса до Лисабон, свързал се със свой приятел, търговец на оръжия, и се упътил към войната в Африка, за която бил прочел във вестниците. Шанън го лапнал като топъл хляб, защото с шестнайсет години битки зад гърба си той имал повече опит като боец в джунглата от всички тях. Семлер също дремеше по време на полета за Либървил.
Оставаха два часа до разсъмване, когато ДС–4 започна да приближава летището. Над писъците на децата се разнесе един друг звук. Някой свиреше. Беше Шанън. Колегите му знаеха, че винаги свири с уста, когато влиза или когато излиза от акция. Знаеха и названието на мелодията, защото той веднъж им го каза. Наричаше се „Испански Харлем“. ДС–4 направи два кръга над летището в Либървил, докато Ван Клеф говореше с ръководителите на полета. Когато старият транспортен самолет кацна в края на една писта, пред носа му се появи военен джип с двама френски офицери, които махнаха на Ван Клеф да завие и да ги последва към зоната за маневриране.
Те отведоха самолета от основния терминал към няколко скупчени една до друга бараки на отсрещния край на летището и тук дадоха сигнал на летеца да спре, но да остави двигателите включени. След няколко секунди на опашката бе опряна стълба, а помощник-пилотът повдигна люка и го отвори. Вътре се намъкна една глава с френско кепе, огледа наоколо и гнусливо сбърчи нос, щом усети миризмата. Погледът на френския офицер се спря на петимата наемници. Той ги повика с пръст да слязат след него на макадама. Щом стъпиха на земята, офицерът даде знак на помощник-пилота да затвори вратата и без никакво разтакаване ДС–4 зави и се насочи към главния терминал, където екип от сестри и лекари на Френския Червен кръст чакаха да поемат децата, за да ги отведат в педиатричната клиника. Когато самолетът премина край тях, петимата наемници махнаха към кабината на Ван Клеф в знак на благодарност и се обърнаха, за да последват френския офицер.
Трябваше да чакат цял час в една от бараките, курдисани на дървени столове с прави облегалки, а през това време няколко млади френски войничета надничаха през вратата, за да мярнат „Les Affreux“, ужасните, както ги наричаха на френски жаргон. Накрая отвън изскърцаха спирачките на джип, а в коридора се чу събирането на крака, които заемат положение „мирно“. Когато най-после вратата се отвори, тя пропусна един висш офицер със загоряло, строго лице, с бежова тропическа униформа и кепе със златна обшивка. Шанън забеляза острите, проницателни очи, металносивата коса, подрязана късо под кепето, отличителните криле на парашутист, забодени над петте реда бойни отличия. Забеляза и Семлер, който се изпъна като струна, с вдигната високо брадичка и ръце, прилепнали плътно по закърпените някога кантове на бойните му панталони. На Шанън му беше достатъчно да разбере кой стои пред тях — легендарният Льо Бра.
Ветеранът от Индокитай и Алжир се здрависа с всички, като пред Семлер се задържа малко по- дълго.
— Alors, Семлер?10 — каза той тихо и бавно се усмихна. — Още се бием. Но вече не сте старшина. Както виждам, станали сте капитан.
Семлер се притесни.
— Oui, mon commandant, pardon, colonel.11 Само временно.
Льо Бра кимна умислено няколко пъти. После се обърна към всички:
— Ще ви настаня удобно. Със сигурност няма да се откажете от баня, бръснене и храна. Очевидно нямате други дрехи. Ще ви бъдат раздадени. Страхувам се, че засега ще трябва да останете затворени в помещенията си. Това е просто предпазна мярка. В града има много журналисти, а всякакви форми на контакт с тях трябва да се избягват. Веднага щом стане възможно, ще уредим прехвърлянето ви обратно в Европа.
Каза всичко, което имаше да каже, и млъкна. Вдигна ръка към периферията на кепето си, с което поздрави петте замръзнали фигури, и излезе.
Един час по-късно, след като пътуваха в закрита камионетка и влязоха през задния вход, те се озоваха в жилището си — пет стаи на последния етаж на хотел „Гамба“, нова сграда, разположена оттатък пътя на петстотин метра от летището и следователно на мили разстояние от центъра на града. Младият офицер, който ги придружаваше, им каза, че ще трябва да се хранят на същия етаж и че ще се наложи да останат на това място до следващо разпореждане. След по-малко от час той се върна с хавлиени кърпи, бръсначи, паста и четки за зъби, сапун и гъби. Вече беше сервиран поднос с кафе и всеки от петимата се потопи с наслаждение в своята дълбока, изпускаща пара и ухаеща на сапун вана. За първи път от шест месеца насам.
По обяд дойде армейският бръснар, а един ефрейтор донесе няколко купчини панталони, както и ризи, фланелки, чорапи, пижами и платнени обувки. Те ги изпробваха, избраха си тези, които им стават, и ефрейторът се оттегли с остатъка. Офицерът се върна в един часа заедно с четирима сервитьори, които носеха обяда, и им каза да не се показват на балконите. Ако искали да се занимават с физически упражнения, трябвало да го правят по стаите. Щял да дойде вечерта с куп книги и списания, макар че не можел да обещае, че ще са на английски или холандски.
След като се наядоха, петимата направиха нещо, което не им се бе случвало от времето на последния им отпуск преди шест месеца — тръснаха се в леглата и заспаха. Докато хъркаха върху непривичните за тях дюшеци и под приказните чаршафи, Ван Клеф вдигна в здрача своя ДС–4 от макадамовата писта, прелетя на около миля от прозорците на хотел „Гамба“ и се насочи на юг към Каприви и Йоханесбург. Неговата мисия също беше приключила.
Петимата наемници прекараха четири седмици на последния етаж на хотела, докато интересът на пресата към тях постепенно спадна и репортерите бяха отзовани от главните редактори, които не виждаха вече смисъл да държат свои хора в град, където не могат да се научат никакви новини.
Една вечер без предупреждение при тях дойде някакъв френски капитан от щаба на майор Льо Бра. Той се ухили широко.
— Господа, имам добри новини за вас. Тази вечер излитате. За Париж. Всички имате билети за полета на „Ер Африк“ в 23,30.
