Петимата, отегчени до смърт от продължителния престой в затворено пространство, извикаха от радост.
Полетът до Париж продължи десет часа с прекъсвания в Дуала и Ница. Малко преди десет на другия ден се озоваха на летище „Льо Бурже“ сред свирепия студ на февруарското утро. В кафенето на летището си взеха сбогом. Дюпре реши да вземе директен автобус до „Орли“ и да си купи еднопосочен билет за следващия полет на Южноафриканските авиолинии до Йоханесбург и Кейптаун. Семлер се нави да тръгне с него и да се върне поне за малко в Мюнхен. Вламенк каза, че ще се отправи към „Гар дьо Нор“ и ще вземе първия експрес за Брюксел, където ще направи връзка за Остенд. Лангароти щеше да отиде на Лионската гара, за да хване влака за Марсилия.
— Трябва да поддържаме връзка — казаха те и погледнаха към Шанън.
Той беше техният командир, на него се надяваха да открие работа, нов договор, нова война. Освен това, ако някой от тях чуеше за нещо, което би ангажирало цялата група, най-добре би било да се обърне към един човек и този човек очевидно беше Шанън.
— Аз ще остана в Париж за известно време — каза Шанън. — Тук шансът междувременно да се отвори някаква работа е по-голям, отколкото в Лондон.
И така те си размениха адреси до поискване или адреси на заведения, в които барманът би предал някакво съобщение или би запазил писмо, докато получателят се отбие. После се разделиха и всеки тръгна по пътя си.
Охраната на техния полет от Африка е била доста нагъсто разположена по летището, защото не ги очакваше нито един човек от пресата. Но едно лице беше чуло за тяхното пристигане и пресрещна Шанън, когато, след като другите си заминаха, командирът на групата излезе от сградата на терминала.
— Шанън!
Гласът произнесе името с френско ударение, а тонът не беше благосклонен. Шанън се обърна и очите му леко се присвиха, когато видя фигурата, изправена на десетина метра пред него. Човекът беше мускулест, с провиснали мустаци. Тежко палто го пазеше от зимния студ. Той направи няколко крачки напред, докато двамата застанаха един срещу друг на половин метър разстояние. Ако се съдеше по погледите им, между тях едва ли съществуваше особена симпатия.
— Ру — каза Шанън.
— Върна се значи.
— Да, върнахме се.
Французинът се изхили.
— И загубихте.
— Нямахме друг избор — каза Шанън.
— Един малък съвет, приятелю — бързо изстреля Ру. — Върни се в собствената си страна. Не оставай тук. Няма да е много разумно. Този град е мой. Ако може да се докопа някакъв договор, аз пръв ще науча за него и ще го подпиша. Аз ще подбера и хората, които ще участват.
Вместо отговор Шанън тръгна към първото такси, което чакаше до тротоара, и се приведе, за да влезе на задната седалка.
Ру го последва до колата, позеленял от яд.
— Чуй ме добре, Шанън. Предупреждавам те…
Ирландецът отново се обърна с лице към него.
— Не, ти трябва да ме чуеш добре, Ру. Ще остана в Париж колкото си искам. В Конго никога не съм ти обръщал внимание, няма да го направя и сега. Хайде, измитай се!
Докато таксито се отдалечаваше, Ру гледаше след него ядосано. Мърмореше си нещо по пътя към паркинга, където беше неговият автомобил.
Запали двигателя, включи на скорост и няколко секунди остана загледан през прозореца.
— Един ден ще го убия това копеле — промълви той.
Но тази мисъл почти не подобри настроението му.
ПЪРВА ЧАСТ
КРИСТАЛНАТА ПЛАНИНА
1.
Джек Мълруни размърда туловището си върху платненото походно легло под защитната мрежа против комари и се загледа на изток към просветляващия небосвод. Мракът отстъпи съвсем леко, но достатъчно да се различат дърветата, които се извисяваха край поляната. Джек дръпна от цигарата си и отправи една ругатня към праисторическата джунгла, която го обграждаше, а после като всички стари пришълци в Африка се попита за пореден път защо въобще се е върнал на този проклет континент.
Ако се бе заел сериозно да анализира този въпрос, щеше да признае, че не би могъл да живее никъде другаде. Със сигурност не и в Лондон или на друго място във Великобритания. Той не можеше да понася градовете, рамките и правилата, данъците, студа. Като всички стари пришълци, Джек ту обичаше, ту ненавиждаше Африка, но приемаше, че през последния четвърт век тя се е просмукала в кръвта му заедно с маларията, уискито и милионите ужилвания и ухапвания на всевъзможни насекоми.
Той дойде от Англия на двайсет и пет годишна възраст, след като пет години работи като монтьор в Кралските военновъздушни сили. Част от този срок прекара в Такоради, където подготвяше разнебитени самолети „Спитфайър“ за следващите им полети по дългия маршрут до Източна Африка, Близкия изток и обратно. Тогава за първи път видя Африка и когато през декември 1945 се уволни от армията и си получи възнаграждението, той се сбогува с мразовития купонен Лондон и се качи на един кораб за Западна Африка. Бяха му казали, че в Африка човек може да натрупа състояние.
Там не намери несметни богатства, но след като обходи континента, придоби малка концесия за добив на калай в платото Бенуе на осемдесет мили от нигерийския град Джос. Цените бяха добри, докато течеше малайската криза, и калаят се продаваше скъпо. Джек се трудеше редом със своите работници африканци и в английския клуб, където белите дами бъбреха до насита за последните дни на империята, се говореше, че се е превърнал в „дивак“ и че проявява „дяволски лош вкус“. Истината бе, че Мълруни предпочиташе африканския начин на живот. Обичаше джунглата, обичаше африканците, които сякаш не му се сърдеха, когато ги хока, ругае и бие, за да ги накара да свършат повече работа. Пиеше с тях палмово вино и съблюдаваше племенните табута. Не се отнасяше надменно с тях. Срокът на калаената му концесия изтече през 1960, малко преди да бъде обявена Независимостта, и той отиде да работи като търсач в една компания, която притежаваше по-голяма и по-доходоносна концесия. Наричаше се „Мансън Консолидейтид“. Когато през 1962 тази концесия също приключи, Джек постъпи като щатен служител на компанията.
На петдесет години той все още беше голям, здрав мъж с едър кокал и як като бик. Имаше огромни ръце, нацепени и набраздени от годините, прекарани в рудниците. Джек прокара едната от тях през своята буйна чуплива бяла коса, а с другата изгаси цигарата си в мократа червена пръст под леглото. Сега вече беше по-светло. Скоро щеше да се разсъмне. Чуваше се как готвачът раздухва огъня на другия край на поляната.
Мълруни наричаше себе си минен инженер, макар че нямаше диплома нито по минно дело, нито по инженерство. Беше изкарал курсове и по двете специалности, а към тях бе добавил онова, което не може да се научи в нито един университет — опита от двайсет и пет години усилен труд. Беше копал за злато по река Ранд и за мед край Ндола. Бе дълбал за скъпоценната вода в Сомалия и за диаманти в Сиера Леоне. Можеше инстинктивно да разбере, че една шахта не е добре укрепена, а наличието на руда усещаше с носа си. Или поне така твърдеше той, а след като Джек е поел обикновената си вечерна доза от осемнайсет бири, никой във временното геоложко селище не би се заел да оспорва подобно изхвърляне. В действителност той беше един от последните стари търсачи. Знаеше, че „МанКон“, както съкратено се наричаше компанията, му поверява дребните задачи, свързани с навлизане навътре в джунглата и дивата пустош, която бе отдалечена на мили от цивилизацията и все още не беше проучена. Но на него това му харесваше. Той предпочиташе да работи сам. Така беше свикнал да живее.
Последната му задача отговаряше изцяло на тези условия. От три месеца търсеше находища в подножието на една планинска верига, наречена Кристалната планина, която се намираше във
