Измамникът

Освен това, в ръководството пишеше, че Вацлав Хавел скоро щеше да вземе властта в Чехословакия и да реорганизира тамошните разузнавателни служби. Като се прибави и сгромолясването на комунистическите режими в Полша, Унгария и Румъния, наближаващото падане на властта в България, човек можеше приблизително да проумее облика на бъдещето.

— Добре — въздъхна Тимъти Едуардс, — трябва да се примирим, че няма да развиваме операциите, които бяхме свикнали да правим в Източна Европа и да използваме толкова хора там. Техните доводи са разумни.

— Колко любезно от твоя страна е да го кажеш — усмихна се шефът.

Първата му заповед, когато го назначиха на този пост през януари, беше да издигне Базил Грей за свой заместник. Тимъти Едуардс му остана в наследство от предишния шеф. Знаеше, че Едуардс се стреми отчаяно да заеме мястото му след три години; знаеше също, че няма никакво намерение да го препоръчва. Не че Едуардс беше глупав. Точно обратното; той се справяше блестящо, но…

— Те не споменават за другите опасности — промърмори Грей. — Нито дума за международния тероризъм, за търговията с наркотици, за частните армии… И нито дума за разпространението на оръжията за масово поразяване.

В своя доклад, СИС през деветдесетте години, който сър Робърт Инглиш беше прочел и без съмнение одобрил, сър Марк постави ударението върху промяната на глобалните заплахи, а не върху отслабването им. Най-опасна бе пролиферацията — диктатори от Третия свят, някои от които психически неуравновесени, трупаха огромни арсенали от оръжие; не остарели единици, както в предишните години, а високотехнологично модерно оборудване, ракети, химически и бактериологични бойни глави, дори и ядрени заряди. Документът на външното министерство предателски повърхностно засягаше тези проблеми.

— Какво ще стане сега? — попита Тимъти Едуардс.

— Става това — отвърна тихо шефът, — че сме изправени пред смяна на хората — нашите хора.

Искаше да каже, че опитните войници от Студената война, ветераните, които ръководеха операциите на СИС, нейните активни действия, мрежите от агенти вън от посолствата на изток от Желязната завеса, трябваше да се върнат обратно без работа. Щяха да ги сменят, разбира се, но с по-млади професионалисти, които можеха да се смесят с персонала на посолствата, без да дразнят появяващите се демокрации отвъд Берлинската стена. Вербуването на нови хора щеше да продължи, но проблемът с ветераните оставаше. Какво да правят с тях? Имаше само един отговор — да ги пенсионират.

— Ще трябва да създадем прецедент — каза сър Марк. — Един прецедент, който да разчисти пътя за безболезнено пенсиониране на останалите.

— Имаш ли някой предвид? — попита Грей.

— Сър Робърт Инглиш има. Сам Маккрийди.

Базил Грей се вторачи в него с отворена уста.

— Шефе, не можеш да уволниш Сам.

— Никой няма да уволнява Сам — отвърна сър Марк.

Той повтори думите на Робърт Инглиш:

— Ранна оставка с щедра компенсация — трудно може да се нарече изгонване.

Питаше се колко ли са тежали онези тридесет сребърника, дадени от римляните.

— Тъжно е наистина, защото всички обичаме Сам — каза Едуардс. — Но шефът трябва да си гледа службата.

— Точно така. Благодаря ти — отвърна сър Марк.

Докато седеше там, за първи път осъзна защо нямаше да препоръча Тимъти Едуардс да го наследи някой ден. Като шеф, той предприемаше тези мерки, дори да ги мразеше, защото нямаше избор. Едуардс щеше да ги изпълни, за да не попречи на кариерата си.

— Ще трябва да му предложим три различни служби — посочи Грей. — Може би ще се съгласи на някоя.

Тайно в себе си, Грей искрено се надяваше на това.

— Може би — промърмори сър Марк.

— Какво имаш предвид, шефе? — попита Едуардс.

Сър Маркс отвори една папка, която съдържаше резултата от консултацията с директора на отдел „Личен състав“.

— Свободни са следните длъжности: комендант на учебната школа, административен шеф и шеф на централния регистър.

Едуардс се усмихна едва забележимо. Номерът щеше да мине, помисли си той.

Две седмици по-късно субектът на всички тези разговори крачеше из канцеларията си, докато неговият заместник, Денис Гоунт, гледаше навъсено листа хартия пред себе си.

— Не е толкова лошо, Сам — каза той. — Те искат да продължиш. Става въпрос просто да смениш работата.

— Някой иска да ме изгони — Маккрийди беше категоричен.

Лондон беше клюмнал под горещата вълна през това лято. Прозорецът на канцеларията стоеше отворен, а двамата мъже бяха свалили саката си. Гоунт носеше елегантен светлосин костюм на Търнбул & Асър, докато Маккрийди — конфекция на Виела, която се бе развлачила от честото пране. Освен това копчетата на сакото му не бяха зашити на точните места и то се надигаше от едната страна. Гоунт предположи, че през обедната почивка някоя от секретарките щеше да забележи грешката и да я поправи с много мърморене. Момичетата в Сенчъри Хаус винаги изглеждаха готови да направят нещо за Сам Маккрийди.

Отношенията между Маккрийди и жените объркваха Гоунт. Той, Денис Гоунт, с височината си от шест фута, надвишаваше своя началник с два инча. Имаше руса коса, привлекателна външност и като ерген не проявяваше срамежливост към дамите.

Шефът му беше среден на ръст с оредяваща кестенява коса и дрехи, които винаги изглеждаха така, като че ли спи в тях. Знаеше, че Маккрийди е вдовец от няколко години, но не се е оженил, явно предпочитайки да живее сам в малкия си апартамент в Кенсингтън.

Трябва да има някой, чудеше се Гоунт, който да почиства апартамента му, да измива съдовете и да пере. Чистачка може би. Но никой не бе посмял да го попита и никой не получи отговор на този въпрос.

— Сигурно можеш да се заловиш с някоя от тези работи — каза Гоунт. — Това ще отнеме почвата под техните крака.

— Денис — отвърна тихо Маккрийди, — аз не съм учител, аз не съм счетоводител, не съм и проклет библиотекар. Ще накарам кучите синове да ме изслушат.

— Това може да обърне нещата — съгласи се Гоунт. — Комисията едва ли ще е съгласна с тези глупости.

Съвещанието в Сенчъри Хаус започна както винаги в понеделник сутринта и се проведе в залата за конференции един етаж под канцеларията на шефа.

Председателското място зае заместник-шефът на СИС, Тимъти Едуардс, безупречен както винаги с тъмния си костюм и колежанска вратовръзка. От двете му страни се намираха инспекторът на Отдела за вътрешни операции и инспекторът на Отдела за Западното полукълбо. Директорът на отдел „Кадри“ седеше в единия край на стаята до един млад мъж от „Архиви“, пред когото се издигаше висока купчина папки.

Сам Маккрийди влезе последен и седна на стола срещу масата. На петдесет и една години изглеждаше все още слаб и в добра форма. Иначе беше от този вид хора, които можеха да минат незабелязани. Това му помогна да стане толкова добър на времето. Това, както и интелекта, който притежаваше.

Всички познаваха правилника. Като отхвърли трите непривлекателни служби, те имат правото да го задължат да си подаде преждевременно оставката. Но той имаше право да бъде изслушан, да се опита да промени мнението им.

Доведе със себе си дългогодишния си помощник Денис Гоунт, за да говори от негово име. Смяташе, че Денис с брилянтната си усмивка и безупречен външен вид би се справил по-добре от него.