Всички мъже в стаята се познаваха и се обръщаха един към друг на малките си имена, дори чиновникът от архива. Традиционно е в Сенчъри Хаус, може би заради затворения му характер, служителите да си говорят на малки имена. Изключение прави шефът на СИС, към когото почтително се обръщат със „сър“ или „шефе“.
Вратата се затвори и Едуардс се изкашля, за да въдвори ред.
— Нека да започнем. Тук сме, за да разгледаме молбата на Сам за промяна на заповедта на Главното управление, което не е равнозначно на компенсация на несправедливост. Съгласни ли сте?
Всички се съгласиха. Беше установено, че Сам Маккрийди не се жалва, доколкото правилникът е бил спазен.
— Денис, приемам, че ти ще говориш от името на Сам?
— Да, Тимъти.
СИС е създадена в съвременния си вид от адмирал Мансфийлд Къминг и в много от вътрешните й традиции се усеща смътно морската жилка. Една от тях е правото на служител да избере познат офицер, който да говори вместо него при подобно изслушване.
Директорът на отдел „Кадри“ беше кратък и ясен. Ръководството предложи на Сам Маккрийди да се прехвърли от Д-Д на друга служба. Сам отказа да приеме и трите предложения. Това е равносилно на избор на предсрочна оставка. Маккрийди е помолил, след като не може да продължава работата си в Д-Д, да бъде върнат като редови разузнавач или изпратен в отдел, занимаващ се с разузнавателни операции. Такава служба не се е предлагала.
Денис Гоунт се изправи.
— Вижте, всички знаем правилника. Но всички знаем и реалността. Истина е, че Сам помоли да не бъде назначен в учебната школа, в счетоводството или в регистъра. Защото той е разузнавач — по професия и по призвание. И е един от най-добрите, ако не и най-добрият.
— Безспорно — промърмори инспекторът на Отдела за Западното полукълбо.
Едуардс го стрелна с предупредителен поглед.
— Работата е там — предположи Гоунт, — че ако наистина желаеше, службата можеше вероятно да намери място за Сам. Русия, Източна Европа, Северна Америка, Франция, Германия, Италия. Предлагам на ръководството да се опита да направи това усилие, защото…
Той се доближи до мъжа от архива и взе една папка.
— Защото му остават още четири години, за да се пенсионира…
— Предложена е достатъчна компенсация — намеси се Едуардс, — някои биха казали, че е изключително щедра.
— Заради — започна отново Гоунт — годините на предана служба, често свързана с неудобства и понякога извънредно опасна. Не става дума за парите. Въпросът е в това, дали ръководството е готово да направи усилие за един от своите хора.
Той, разбира се, нямаше представа за разговора, който проведоха миналия месец сър Марк и сър Робърт Инглиш във външното министерство.
— Бих желал да обсъдим няколко операции, проведени от Сам през последните шест години. Нека започнем с тази…
Човекът, за когото говореха, гледаше безизразно от мястото си към задната част на стаята. Никой от присъстващите не можеше да види гнева и отчаянието, скрити зад това потъмняло лице.
Тимъти Едуардс погледна часовника си. Беше се надявал да приключат с този случай до края на деня. Сега изпитваше съмнение в това.
— Нека всички да си го припомним — повтори Гоунт. — Случаят, свързан с бившия съветски генерал Евгений Панкратин…
ПЪРВА ЧАСТ
ГОРДОСТ И ИЗВЪНРЕДНИ ПРЕДРАЗСЪДЪЦИ
1.
Май 1983 г.
Руският полковник излезе от сянката бавно и внимателно, независимо че бе видял и разпознал сигнала. Всички срещи с британската връзка бяха опасни и при възможност трябваше да се избягват. Но за тази среща сам беше изявил желание. Имаше въпроси за обсъждане, които не можеше да пусне като съобщение в конспиративната пощенска кутия. Едно разхлабено парче ламарина на покрива на депото до железопътната линия се блъскаше и скърцаше под напора на ранния утринен вятър. Той се обърна, установи източника на шума и отново се вгледа в тъмното място близо до обръщача на локомотивите.
— Сам?
Сам Маккрийди също наблюдаваше. От час стоеше в тъмнината на изоставената разпределителна станция в крайните предградия на Източен Берлин. Той видя или по-скоро чу пристигането на руснака, но все още изчакваше, за да се увери, че други стъпки не се движат по чакъла. Независимо че го бе правил много пъти, свитата топка в стомаха му не го напускаше.
В уречения час, доволен че са сами, той драсна една кибритена клечка на нокътя на палеца си, така че тя пламна за кратко и изгасна. Руснакът видя това и се показа иззад старата ремонтна барака. И двамата мъже предпочитаха мрака, защото единият беше предател, а другият — шпионин.
Маккрийди излезе от тъмнината, за да даде възможност на другия да го види, спря, за да установи, че той също е сам и след това тръгна напред.
— Евгений, толкова време мина, скъпи приятелю.
След пет крачки те можеха да се видят ясно и да се уверят, че няма никаква измама. Опасността от провал винаги грозеше подобни срещи. Руснакът може да е бил заловен и пречупен в стаята за разпити, давайки възможност на КГБ и източногерманската ЩАЗИ да поставят клопка на елитния британски разузнавач. Или съобщението може да е било разкрито и той сам да попадне в клопката, след което го очакваха дългите нощи със следователите и куршумът в тила. Майка Русия не знаеше пощада за своите изменници.
Маккрийди не се прегърна с него и дори не се ръкува. Човешкият контакт имаше някои предимства. Но Евгений Панкратин, полковник от Червената армия, свързан служебно с ГСВГ, беше студен тип: сдържан и надменен със своята арогантност.
Той беше забелязан най-напред в Москва през 1980 от едно аташе към британското посолство на дипломатически прием. По време на любезния, банален разговор, руснакът изведнъж направи язвителна забележка за своето общество. Дипломатът не реагира. Но отбеляза този факт и изпрати съобщение. След два месеца направиха първия пробен опит да го вербуват. Полковник Панкратин се държа уклончиво, но не отхвърли предложението. Оцениха това като положителна реакция. След това той беше назначен в Потсдам, към групата съветски войски в Германия, ГСВГ — тристахилядната армия с двадесет и две дивизии, която поддържеше както дисциплината на източногерманците и властта на марионетния режим на Хонекер, така и ужаса в Западен Берлин и НАТО в пълна готовност срещу евентуално съкрушително нахлуване през централната германска равнина.
Маккрийди се зае със случая, защото той беше в неговата област. През 1981 се срещна с Панкратин и го вербува. Нямаше суетене, нито излияния на чувства, с които трябваше да се съгласява… Само ясни претенции за пари.
Хората предават отечеството си по много причини: обида, идеология, липса на подкрепа, омраза към някой висшестоящ, срам от сексуалните си предпочитания, страх да не изпаднат в немилост, когато трябва да се върнат в родината си. При руснаците измяната беше свързана обикновено с дълбокото им разочарование от корупцията, лъжите и семействеността, които виждаха навсякъде около себе си. Но Панкратин беше истински наемник — той просто искаше пари. Казваше, че един ден ще избяга и ще се разкрие, но дотогава възнамеряваше да стане богат. Беше поискал тази среща в Източен Берлин, за да повиши цената си.
Панкратин бръкна в тренчкота си и извади обемист кафяв плик, който подаде на Маккрийди. Без емоции описа съдържанието на плика, който Маккрийди скри във вътрешната част на сакото си. Имена, места,
