синхронизация, дивизионна готовност, оперативни заповеди, придвижвания, постове, модернизиране на оръжията. Най-важна, разбира се, беше информацията за СС–20, ужасяващата мобилна съветска ракета със среден радиус на действие, чиито ядрени бойни глави бяха насочени към западноевропейските градове. Според Панкратин, ракетите се местеха в горите на Саксония и Тюрингия, по-близо до границата, с обхват, описващ дъга от Осло пред Дъблин до Палермо. Там, където на запад гъсти колони от честни, но наивни хора маршируваха със социалистическите знамена, искайки от своите правителства да намалят разходите за отбрана в знак на добра воля за мир.
— Има си цена, разбира се — каза руснакът.
— Разбира се.
— Двеста хиляди лири стерлинги.
— Дадено.
Това не беше съгласувано, но Маккрийди знаеше, че неговото правителство щеше да ги намери отнякъде.
— Има и нещо друго. Разбрах, че съм обявен за повишение в чин генерал-майор. Ще бъда прехвърлен в Москва.
— Моите поздравления! Като какъв, Евгений?
Панкратин направи пауза, за да подчертае значението на това, което щеше да каже.
— Заместник-директор на Обединения щаб за планиране към Министерството на отбраната.
Маккрийди беше поразен. Да има човек в сърцето на улица „Фрунзе“ 19 в Москва щеше да бъде превъзходно.
— Когато изляза от играта, искам сграда с апартаменти в Калифорния, с нотариален акт на мое име. Може би в Санта Барбара. Чувал съм, че там е хубаво.
— Наистина — съгласи се Маккрийди. — Нямаш ли желание да се установиш в Британия? Ще се погрижим добре за тебе.
— Не, нуждая се от слънцето на Калифорния. И един милион щатски долара на моя сметка, открита там.
— Апартамент може да се уреди — каза Маккрийди. — И един милион долара. Стига информацията да си заслужава.
— Не апартамент, Сам, а сграда с апартаменти, за да живея от рентата.
— Евгений, ти искаш между пет и осем милиона щатски долара. Не мисля, че моите хора имат такава сума пари. Дори за твоята информация.
Зъбите на руснака пробляснаха под военния му мустак в къса усмивка.
— Когато бъда в Москва, информацията, която ще ти донасям, ще надхвърли най-смелите очаквания. Ти ще намериш парите.
— Нека изчакаме първо твоето повишение, Евгений. Тогава ще говорим за апартаментите в Калифорния.
Те се разделиха след пет минути: руснакът, за да се върне с униформа в канцеларията си в Потсдам, а англичанинът, за да се промъкне през Стената в Западен Берлин. Щяха да го претърсят на Чекпойнт Чарли1. Пакетът щеше да прекоси Стената по друг, по-сигурен, но по-бавен маршрут. Едва когато го получеше, щеше да отлети обратно за Лондон.
Октомври 1983 г.
Бруно Моренц почука на вратата и влезе в отговор на жизнерадостното „влез“. Началникът му беше сам в офиса в претенциозния си въртящ кожен стол зад претенциозното си бюро. Той внимателно разбъркваше първото си кафе за деня в порцеланова чашка, приготвено от грижливата фройлайн Кепел — спретнатата стара мома, която обслужваше всяка негова законна нужда.
Подобно на Моренц, господин директорът беше от поколението, което можеше да си спомни края на войната и годините след това, когато германците пиеха цикориев екстракт и само американските окупатори и понякога англичаните се снабдяваха с истинско кафе. Това отдавна беше забравено. Дитер Ауст се наслаждаваше на сутрешното си колумбийско кафе, без да предложи на Моренц от него.
И двамата мъже гонеха петдесетте, но с това приликата свършваше. Ауст беше нисък, пълен, добре подстриган и облечен, директор на управлението в Кьолн. Моренц беше по-висок, плещест, с посивяла коса. Но той ходеше прегърбен, влачейки краката си, небрежно облечен в грубия си вълнен костюм. Освен това, той беше служител от нисък ранг, който никога нямаше да се домогне до титлата директор, нито да има собствен претенциозен офис с някоя, като фройлайн Кепел, която да му поднася колумбийско кафе в порцеланова чашка преди работа.
Сцената с началника, който вика своя подчинен за разговор, се разиграваше вероятно в много немски канцеларии през тази сутрин, но областта на занимание на тези двама мъже нямаше да бъде отразена на много други места. Нито разговорът, който последва. Защото Дитер Ауст беше шеф на Кьолнското управление на Западногерманските тайни служби.
Централата, обградена от здрави стени, се намираше в околностите на градчето Пулах, на шест мили южно от Мюнхен, на брега на река Исар, което може да изглежда странен избор, имайки предвид, че федералната столица от 1949 година е Бон, отдалечена на стотици мили от това място. Причината е историческа.
Веднага след войната американците основаха Западногерманската разузнавателна служба, за да противодействат на усилията на новия враг — Съветския съюз. Те избраха за ръководител на новата служба Райнхард Гелен, бивш шеф на германското разузнаване по време на войната, и дълго време организацията беше известна като
Кметът на Кьолн, Конрад Аденауер, беше тогава твърде неизвестен политик. Когато съюзниците основаха Федерална република Германия през 1949 година, Аденауер, като неин първи канцлер, установи неочаквано столицата в своя роден град Бон, намиращ се на петнадесет мили от Кьолн. Почти всички федерални институции се преместиха там, но организацията на Гелен, новата Западногерманска тайна служба, остана в Пулах, където се намира и до ден днешен. Разузнавателната служба обаче поддържа свои управления във всяка провинциална столица на Федералната република и едно от най-важните е Кьолнското управление. Независимо че Кьолн не е столицата на Северен Рейн-Вестфалия, която е Дюселдорф, той е най-близо до Бон, а като столица на републиката, Бон е нервният център на правителството.
Моренц прие поканата на Ауст да седне, като се питаше дали не е направил нещо нередно.
— Скъпи Моренц, няма да говоря със заобикалки. — Ауст внимателно избърса устните си с чиста ленена кърпичка. — Другата седмица нашият колега Дорн ще се пенсионира. Ти знаеш за това, разбира се. Неговите задължения ще бъдат поети от наследника му. Той е много по-млад мъж, който ще напредне, помни ми думата. Има обаче една работа, която изисква по-зрял мъж. Бих желал ти да се заемеш с нея.
Моренц кимна, сякаш разбираше за какво става въпрос, макар че нищо не му беше ясно. Ауст опъна закръглените си пръсти и погледна навън през прозореца, свивайки чертите на лицето си в гримаса на съжаление за прищевките на своите хора. Той подбра внимателно думите си.
— Непрекъснато в тази страна има посетители, чужди сановници, които в края на деня, отрупан с преговори или официални срещи, имат нужда от разсейване… развлечение. Разбира се, нашите министри са щастливи да организират посещения в добри ресторанти, на концерт, на опера или на балет. Разбираш, нали?
Моренц кимна отново. Беше ясно точно като в мъгла.
— За съжаление, има някои, обикновено от арабските държави или от Африка, по-рядко от Европа, които съвсем ясно дават да се разбере, че биха предпочели да се радват на женска компания. Платена женска компания.
— Кол-гърлс — кимна Моренц.
— Накратко казано, да. И така, вместо важните чужденци да се обръщат към портиери и шофьори на таксита, да обикалят край витрините с червени фенери на Хорнщрасе или да се забъркват в неприятности в някой бар или нощен клуб, правителството предпочита да им предложи определен телефонен номер.
