8 Разсъмваше ли се — звънтяха стъпки, звънтяха думи и звънтяха менци… Събуждаха ме трескавите тръпки на чакащите корабокрушенци… Главата — пуста, раменете — болни и вместо хора — чакани с години — непоносими и самодоволни — пингвини! 9 Сияеше във блашно, постно, млечно на кухнята им къщата могъща… Във събота срещу неделя — вечно с бутилката добра, една и съща, пристигаха добрите философи — съседите — и спореха тепърва дали да бъде пържена с картофи, или с домати прясната пъстърва! 10 Закуска — и отново осем часа във сградата с тапети много стари. Разтваряше добрата „Дом-украса“ вратата си за моите другари… По-младите стояха до вратата, по-старите — до печката огромна… До края ще ги помня — имената единствено не мога да си спомня! 11 С колегата си бяхме нещо сложно по принципи, по възгледи, по чувство! Художници в отдела за приложно или подобно някакво изкуство… Той бягаше картони да купува, а после ги нарязвахме на ленти. И текста леви, леви марширува в шпалира от червени орнаменти! 12 Боите ни се радваха — и ние се радвахме по детски на боите! Ликуваше безличната хартия, приела на героите чертите. Рисувахме в очите им възторга — медалите по бялата им пазва… И казваше накрая профгрупорга: „Добре е! Като че ще заприказва“… 13 Поруменели, ний брояхме текста и часовете по портрета — после, разбойници в морето на кодекса, го пращахме при касиера, после оставахме отново в тишината, живото си отиваше с портрета… Тогава се разтваряше вратата и идваше жена ми — Жулиета! 14 Отивахме в градината, където замайваше разцъфналата лайка. И бавно посиняваше в небето на облаците бялата мозайка. Висяха ваксаджийските сандъци по циганските детско-слаби плещи, а трите продавачки на фъстъци запалваха големите си свещи и простата, циментова Диана оглеждаше безплодното си тяло в зелената повърхност на фонтана като във флорентинско огледало… …Вървяхме ний! Мълчахме в тишината! А някъде зад всичките небета безшумно се събличаше луната със тънките ръце на Жулиета!
