15 И падахме в леглото уморени. Заспиваше тя може би щастлива на бялата възглавница до мене като момиче тиха и красива… Усмихваше се бледа, просто бяла, а аз я гледах тъжен и учуден — защото може, както е заспала, да не поиска тя да се събуди! 16 И тя не се събуждаше — мълчеше заключена… от сънища пияна! И тихо беше! Тихо! Тихо беше! А времето струеше от тавана… Отекваха край мене часовете безцветни, монотонни, упорити — роднините й в старите портрети приличаха на черни сталактити! 17 В прозорците, по-глухи от гоблени, душата ми се взираше… Тогава разбрах аз, че някъде — не в мене — живота ми като вода минава… Че някъде живота тържествува, ликува и прощаваи наказва, но в моето сърце не съществува и моето лице не забелязва! 18 Къде е той?… Мълчеше Жулиета! Мълчаха сталактитите! — Къде е? Не искам да живея без морета и без герои — исктам да живея! Не ми е нужна мъдрата ви грижа! Насреща ми не тръгвайте, защото аз — Дон Кихот — сега ще ви пронижа във веселото име на живота! 19 Къде е той? И как да го позная? Да го докосна и да го открия? Аз искам да живея — да мечтая! Да съм герой! Най-верния! Добрия! Навсякъде да съм — във всяко време, във всяко нещо и във всички хора! За да не бъде любовта ми бреме, да се усмихвам — вярно да говоря! 20 Но спеше тя — мълчеше Жулиета! Портретите мълчаха — и без думи аз се загледах дълго във лицето — в ръцете й разпънати върху ми… Сърцето ми почувства, че те няма, и се заблъска в тъмната си клетка… 21 Разбира се — небето не изчезна! Не експлодира земната обвивка! Луната от върха си ме погледна със свойта ренесансова усмивка! Дърветата отново разцъфтяха… И пак в нощта сърцето ми завика… Гледачките на карти те видяха и казаха ми, че си дама пика! 22 Ах, колко дълго, дълго сме живели
