на сцената в различните спектакли! Кога луминесцентните кристали заместиха маслинените факли? И ти — красива в техните сияния — дойде при мене като от безкрая — за щастие ли, или за страдания — не зная! 23 Да тръгнеме по светлите пътеки на деветстотин шестдесет и трета… Аз съм Ромео от рода Монтеки! Наистина ли ти си Жулиета? И тебе ли те лъгаха? Прости ми и не плачи! Да тръгнеме веднага! Повтаряй ми — крещи ми свойто име и ми подай забравената шпага! 24 Крещи ми свойто име — не забравяй, че ти си Жулиета! Излъжи ме, че птицата в градината е славей… Ромеевите жестове върни ми и словото Ромеево… Не спирай! Не падай ти на сцената огромна! Ти милосърдно текста ми суфлирай! Аз ще си спомня! Всичко ще си спомня! 25 Ти текста ми суфлирай! Аз с такава невероятна сила ще играя, че в своята игра ще те забравя и ще забравя автора — накрая ще се усмихна аз в нощта сурова, ще се изправя върху тротоара… По дяволите твоята отрова, аптекарю! 26 О, колко нощи с тяло уморено и въпреки умората си — нежна — ти хвърляше палтото си зелено като поляна по земята снежна… Или в дъжда по стълбите гранитни, с бетонени и дървени извивки, посрещната от много любопитни и много унизяващи усмивки… Ти падаше от въздуха по-бяла, по-тежка от разпятия върху ми! А после се усмихваше — видяла уплахата в очите ми безумни… Подаваше ми на косите гъсти червеното и черното горене — люлееше ме с трескавите пръсти на любовта си, пазена от мене! 27 Понякога — печална, хладна, гола — ти плачеше — до мене ти мълчеше! Тежеше ти жестоката ми роля и страшното ти име ми тежеше… Аз падах върху нервните ти тръпки и исках може би да те запазя, но ти крещеше в моите прегръдки от болка и обида, и омраза! 28 Къде си ти? До мене ли? Върви си? Не си отивай, моля те, прости ми! Обичай ме до края — усмихни се и в своята усмивка приюти ме… Не сме самотни ний! Недей повтаря, че няма по-самотни във всемира — Меркуцио не свири на китара, но ни отстъпва своята квартира! 29
