Ний влизаме по-тихи от луната. На пръсти в коридорите вървиме и тежката вода на тишината е пълна със вкуса на твойто име и мойто име… Ний сме много бледи! И много тихи — малка е Верона! Известно е на близки и съседи, че нашата любов е „незаконна“! 30 Смутени са фасадите червени на гражданските правови кодекси! Кварталните светци са възмутени до дъното на своите комплекси! Ний бягаме… И някаква градина ни скрива под високата си арка… със блясъка на свойта перушина и козина — ни среща зоопарка! 31 Бизона се бунтува — и рогите са впримчени в изстреляната прашка. Пауна ни поглежда със очите — хилядата — на своята опашка… Лъва не се надява за победа — смирена е походката му тежка. Маймуната ни гледа, гледа, гледа — усмивката й е почти човешка! 32 И ме обзема ненадейно чувство! Сега си с мене ти — и аз живея! Ще издържим ли страшното изкуство да сме човеци… Аз да съм Ромео! Ти — Жулиета… Малката маймуна ни гледа, гледа, гледа и се скрива!… Благодаря ти — дай да те целуна — понякога си толкова красива! 33 И толкова си в мене — че се плаша и искам да изчезна! Да се скрия! Но ти си цяла в стъклената чаша на мойте часове… И аз те пия! Във въздуха си, в градските дървета! В тромпета на казиното — по-стройна от бронзовите звуци на тромпета — ти цяла си в нощта ми неспокойна! 34 И се разсъмва… Тръгваме пияни от въздуха на някоя алея… с походките на древни християни пред римската тълпа на Колизея! И въпреки това — недей повтаря, че няма по-самотни във всемира… Меркуцио не свири на китара, но ни отстъпва своята квартира! 35 О, дворове по-шумни от слугини! И улици — събрани на площада! Комини… И комини… И комини… Ограда… И ограда… И ограда… Театъра е до съда — съвета, пожарната, часовника, файтона… И блясъка на голите дървета по голите площади на Верона! 36 Понякога страхът ни застъклява! Тогава най-невзрачната завеса езика си внезапно раздвоява: Къде са? Не видяхте ли къде са? Завесата се блъска във небето,
