си, хвърляйки много труд, като често-често процеждаха през зъби по адрес на защитниците тия думи:
— Идете, господинчовци, завтечете се да дирите графинята. Свършено е с нея, не ще да я видите скоро!
Когато гражданите, било бойци, било цивилни, дочуха таз реч, стъписаха се и силно се уплашиха да не би злополука да е сполетяла господарката им. Просто не знаеха що да мислят, тъй като от нея — ни вест, ни кост. На тоя хал бяха цели пет дни. А графинята, понеже се досещаше, че е хвърлила людете си в смут и силна тревога, много се постара и набави си до петстотин обръжени придружници на бързи коне. Сетне към полунощ напуснаха Брет и точно по изгрев слънце тя преведе отреда си до крепостните порти, заповяда да отворят и влезе в Хембон за голяма радост на гражданството под звука на тръби и барабани. При тази глъчка французите скочиха по тревога. Те се въоръжиха до един и втурнаха се на пристъп, а защитниците се завтекоха по стените за отбрана. Захвана се тогава свирепа и стръвна бран и проточи се до късно след пладне. Прочее, нападателите бяха в по-голяма загуба от защитниците.
Около часа за следобедна служба сеньорите преустановиха нападението, тъй като напусто людете им падаха покосени или ранени, и се оттеглиха в стана. Посъветваха се и се споразумяха месир Шарл Дьо Блоа да обсади замъка Ороа, построен и укрепен от крал Артур. Трябваше с него да идат херцог Дьо Бурбон, херцог Дьо Блоа — брат на Шарла, двамината маршали на Франция — месир Робер Бертран и месир Ерви Дьо Лион, и част от генуезците. Месир Луи Испански, виконт Дьо Руан, испанците и другите генуезци следваше да останат пред стените на Хембон. Сетне изпратиха за дванадесетте огромни стенобитни машини, оставени в Рен, та да хвърлят с тях по Хембон и замъка в него, защото ясно виждаха, че нищо не ще постигнат и не ще спечелят с пристъпи. И разделиха войската на две: остана едната под Хембон, а отиде другата да обсади близо находящия се замък Ороа. За тези последните ще поговорим, а разказа си за първите ще прекъснем.
Прочее, ще прекъсна малко разказа си за обитателите на Вен, Динант и Рошперийот и ще поговоря за окръжената в Хембон графиня Дьо Монфор и за месир Луи Испански, който ръководеше обсадата, и така бе попукал и порутил зидове и укрепления със стенобитните си машини, че защитниците се видяха в чудо и им се прищя да се спогодят с неприятеля, защото от нийде се не видеше, ни чуеше да иде помощ. И случи се така, че един ден епископ месир Ги Дьо Лион, чичо на месир Ерви Дьо Лион, чиито попълзновения и давления бяха станали причина, според людските приказки из града Нант, граф Дьо Монфор да бъде уловен, се срещна за поверителен разговор с племенника си — въпросния месир Ерви, и заобсъждаха надълго разни дела, а най-вече и това, че епископът трябва да склони опълченците на споразумение, по силата на което град Хембон ще да бъде възвърнат на месир Шарла Дьо Блоа. А още и че ижепоменатият месир Ерви от своя страна ще се постарае да добие от месир Шарла уверение, че ще съхрани спокойствието и свободите на гражданите и не ще посегне на имовината им. Така и завършиха тези преговори.
Ижепоменатият епископ се завърна в града, за да подстори сеньорите.
Графинята скоро подусети тез низки кроежи и помоли ради Бога бретонските сеньори да не вършат предателство, защото тя дълбоко вярва, че до три дни Господ ще да им прати силни подкрепления. Ала нея нощ обстойно говорѝ негово преосвещенство и тъй многочислени доводи изтъкна, че хвърли в дълбок смут бретонските сеньори. А на следния ден той отново подхвана и разни тъй многоречиви причини изложи, че ако не всички, повечето големци възприеха становището му. И приближаваше се вече към града ижепоменатият месир Ерви, за да го овладее с тяхно съизволение, ала както стоеше на прозореца си в замъка, вковала поглед в морската шир, графинята нададе вик, гръмко заликува и възвести колкото ѝ глас държи:
— Вѝдя ги! Иде дългоочакваната помощ! — дважди това издума.
Градските обитатели скоро се завтекоха един през друг по бойниците и крепостните зъбери да зърнат що става. И ясно съгледаха, че се приближават към Хембон кораби безчет, големи и малки и добре въоръжени. И на всинца окрили се духът, тъй като явно бе, че се задава месир Амарис Дьо Клисон начело на помощта от Англия, за която говорих по-горе и която шестдесет дни бе възспирал насрещният вятър.
Когато кастеланът Рьоно Дьо Жинян, месир Ив Дьо Тигри, месир Гальоран Дьо Ландрьонал и останалите рицари съзряха идещите подкрепления, рекоха на епископа, че може да се откаже от уговорката, тъй като несклонни са да се вслушат в подбужденията му. Негово преосвещенство месир Ги Дьо Лион люто се прогневи и каза:
— Господа, види се, ще се разцепи на две дружината ни, защото вие ще останете тук с графинята, а аз ще ида отсреща, при оня, на чиято страна е, струва ми се, правото.
И напусна светиня му Хембон, отправяйки предизвикателство към господарката и съратниците ѝ, и яви се пред ижепоменатия месир Ерви да огласи отказа им и да разправи каква бе работата. Същият този месир Ерви изпадна в силна ярост и разпореди тутакси да нагласят възможно по-близо до замъка най- мощните стенобитни машини, заповяда да започнат денонощна стрелба, сетне си замина. И отведе чича си — негово преосвещенство епископа — при месир Луи Испански, който го срещна радушно и с отворени обятия. Същото стори и месир Шарл Дьо Блоа, когато отидоха при него.
Графинята пък, грейнала от радост, се погрижи да подготвят стаи, помещения и живелища, та удобно да подслонят дългоочакваните английски сеньори, и проводи най-достойни посрещачи. А когато най-подир самите те се появиха и се приближиха, лично тя пристъпи да ги приветствува и стори дълбок поклон. И ако с почести ознаменуваха и пищно отпразнуваха пристигането им, нищо чудно няма в това, защото в крайна нужда от подкрепления бе изпаднала графинята, както вече чухте. Тъй постъпи тогава тя, а и насетне тъй сторваше, щом ѝ се отдадеше случай. И отведе ги всинца — и рицари, и оръженосци — да пренощуват в замъка, докато бъдат отпосле удобно разквартирувани из града; а на следния ден нагости ги богато и пребогато.
ПОХОДЪТ НА ЕДУАРД III ПРЕЗ 1346 г.
До ушите на английския крал достигна вестта, че почти цяла Гаскония, без твърдините, е в ръцете на французите и че херцогът на Нормандия с бойците си е пред стените на Ажийон23. Граф Дерби вече му бе писал за общия вървеж на работите по тия земи с мнение и гледище, че както ги бяха спечелили, така и щяха да ги изгубят, ако не се погрижеха да ги защитят. А загубеха ли веднаж Гаскония, надали щяха скоро да си я възвърнат, ако изобщо сполучеха, тъй като французите щяха да подготвят градовете за отбрана и да ги укрепят по-яко и по-добре от преди. Пък и ако тукашни рицари преминеха на френска страна, дори да бъдеха отново покорени, нямаше да приемат властта на короната, а това не щеше да е добър пример за всички ония, които насетне можеха да изпаднат в сходни настроения.
Хубаво претегли кралят на Англия горизложените обстоятелства. А решението и волята му бяха да поведе бойци и стрелци, да се прехвърли по море до Бурдийо на река Жиронда и да вдигне обсадата на Ажийон — ако не друго, поне щеше да го запази като свое владение. И той свика и прикани люде, годни да носят оръжие, в Лондон на осмия ден след Свети Йоан Летни. Явиха се всички призовани и с писмо известени. И потегли кралят от замъка Уиндзор, пристигна в Сен, а оттам в Елтем, и неотлъчно кралицата го сподиряше. След набавянето на хранителни припаси и привеждането на флотата в ред и след привършването на всички приготовления, кралят на Англия разпореди людете му постепенно да се отправят към Уесмут, Плимут и Дартмут, а корабите да се товарят, сетне се сбогува с кралицата и повери охраната ѝ на лондонската гвардия. Потегли, отвеждайки със себе си най-големия им син, Едуард принц Галски, на връст около петнадесетгодишен24.
Всред най-доверените сподвижници и приближени на краля се намираше и французинът месир Годфроа Дьо Аркур25, изгнаник и прокуденик, за когото вече стана дума в нашето повестование. Същият този Годфроа Дьо Аркур бе най-доблестен рицар, мъдър на съвети и храбър в бран, доколкото това му бе възможно, защото много бе хром. Ала това ни най-малко му не пречеше да е смел и предприемчив и никога не бе се случвало да е обръщал гръб на неприятеля, но поради изгнанието и прокудата в душата му бе избуяла мъст и неприязън. Той твърдеше, че зли завистници незаслужено го оскандалили само задето държал нормандските обичаи и свободи да се съблюдават и съхраняват
