гласове и един от тях властно извика към „Бел Ермин“. Като отвори батапорта, Луи забеляза някакви хора на групи, които си светеха с фенери.
— Ей! — извика той на свой ред. — Кой е там? Какво искате?
Един мъж с широкопола шапка дойде до края на кея.
— Ние сме — отговори той — офицери и моряци от кораба „Франсе“, който вие имахте любезността да докарате на буксир преди малко. И командуващият ескадрата, който е тук, би искал да говори незабавно с господин Трюбле, наречен Агнеца — капитан на тази фрегата.
Привиквайки с тъмнината, Луи различи нещо като носилка, която четирима моряци носеха на рамо.
— Ей! — извика той отново. — Няма нищо по-лесно от това, разбира се! Искате ли лодка?
— Не — отвърна човекът с широкополата шапка, — тъй като нашият командуващ е тежко ранен и не би могъл да се възползва от нея. Затова той моли капитан Трюбле, наречен Агнеца, да приеме неговите извинения и ако е възможно, той да слезе при него.
— Тъй да бъде! — рече Луи.
И отиде да предупреди Тома.
Кисел, че го безпокоят, Тома реши все пак да бъде любезен и да не кара тези важни господа да чакат. Та той побърза и не след дълго най-почтително поздрави ранения благородник, който лежеше неподвижен в носилката. Тома видя един мъж с твърди сиви мустаци, с бледно лице, но все пак енергичен и решителен.
Тогава този благородник, адмирал Габаре, се вдигна с голямо усилие и облягайки се на единствената си ръка, заговори:
— Господине — рече той, — макар току-що да ампутираха ръката ми, поисках още тази вечер да изразя горещата си благодарност пред вас за добрата помощ, която вие днес оказахте на мен и на моята ескадра. Без вас, без вашата фрегата, само господ знае къде щеше да е сега моят кораб!
Без да продума, Тома отново се поклони. Колкото и да беше лошо настроението му, такива хвалби не можеха да не поласкаят самолюбието му.
— И тъй, господине — продължи командуващият, — аз съм ваш слуга и се гордея, че съм ви задължен. Говорете, на ваше разположение съм! Аз съм влиятелен човек и ще бъда очарован, ако мога с нещо да ви бъда полезен. Дали ще мога?
Той гледаше Тома право в очите. Но Тома, наполовина изненадан, наполовина объркан, продължаваше да мълчи.
— Добре! — каза адмирал Габаре, който поиска да се усмихне, но само изкриви лице, защото остатъкът от ампутираната му ръка го болеше много. — Виждам къде ви стяга обувката. Зная болката ви. Вие, господине, сте корсар и без съмнение тази фрегата, която неотдавна тъй благородно предоставихте в служба на краля, е най-голямото ви богатство. Ако е така, не се бойте! Негово величество няма да пострада, ако възмезди загубите на един смел човек в битката за спасяването на честта на една кралска ескадра. В името на свети Луи, моя благороден покровител, аз купувам от вас вашата „Бел Ермин“ и искам да ви я платя двойно.
Този път вече Тома не можа да се сдържи.
— Господин адмирал — рече той, сваляйки шапката си за трети път, — признателен съм ви от все сърце. Но, първо, тази фрегата съвсем не е моя, аз съм само капитан на моя господар господин кавалера Даникан, който е много богат. Аз също съм богат — колкото ми трябва, даже и повече: защото, без да говорим за другите ми богатства, спечелени на времето на война, тук в ковчежето ми в кабината имам повече от седемстотин хиляди златни лири — в хубави звонкови екюта, които са си мои, никому нищо не дължа!
— Седемстотин хиляди лири! — смая се адмирал Габаре.
— Тъкмо толкова! — потвърди гордо Тома.
Командуващият подръпна сивите си мустаци.
— Седемстотин хиляди златни лири! — повтаряше той полугласно почти невярващ. — Господине, откъде имате това богатство?
Тома гордо тури ръка на кръста си.
— От Сиудад Реал в Нова Гренада — отвърна той, — от Сиудад Реал — испански град, който наскоро превзех с щурм с мои другари флибустиери и който плячкосах, както се полага. Камък върху камък не остана!
Думата „флибустиери“ има ефект. Адмирал Габаре вече не се съмняваше и още повече се възхити. Тогава, гледайки корсаря с широко отворени очи, той продължи — вече по-бавно и по-тежко:
— И така, господине, на вашата фрегата вие сте имали, а и сега ги имате, ваши собствени седемстотин хиляди златни лири? И независимо от това не сте се поколебали да вземете участие в една опасна битка, от която можехте много лесно да се измъкнете, ако бяхте пожелали! Бога ми, рискували сте много в тази игра!… Ако бяха ви победили или пленили, вие щяхте да загубите и богатството, и свободата си!… А може би имате жена и деца в Сен Мало, които ви очакват и разчитат на богатството, което им носите?…
— Да ме победят? Да ме пленят? — искрено се учуди Тома и се осмели да се разсмее с цяло гърло. — Е, господин адмирал, какво говорите? Не съм чувал да се говори за такова нещо, нито пък екипажът ми, откакто вече пет години се бием срещу враговете на краля по всички морета! Колкото до децата — нямам деца; а за жена — имам си жена, слава богу, но не в Сен Мало, тя спи тук, в моята кабина, дори току-що взе участие в нашата битка…
Старият командуващ се надигна изведнъж, сякаш искаше да скочи от носилката си.
— Какво? — изуми се той. — Господине, вашата жена е била преди малко на кораба? Нападахте врага и жена ви беше до вас?
— Да, наистина! — отвърна Тома. — Даже беше си облякла, за да се подиграе по-хубаво с холандските плъхове, най-хубавата рокля от брокат, беше си сложила две ливри пудра на главата и две стъпки червило на всяка буза!
Адмирал Габаре се отпусна на носилката си.
— Господине — рече просто той, — кралят ще научи за това.
Каляската зави в ъгъла на един внушителен площад и спря. Оттам слезе командуващият ескадрата, опирайки единствената си ръка на рамото на Тома, който го последва.
— Ето ни, господа, пристигнахме! — каза тогава адмирал Габаре, освобождавайки каляската. — На този площад след малко ще дойде кралят и аз ще имам удоволствието да ви представя, както сам той благоволи да ми заповяда. Няма да чакаме много, защото сме дошли малко по-рано от определения час, а никой на този свят не е по-точен от негово величество.
От тази тераса погледът се плъзваше над една равнина — най-прекрасната и най-живописната, която можеше да съществува. Широка река виеше сребърните си меандри и от адмирал Габаре Тома узна, че тази река е самата Сена, която напоява Париж. По-нататък селски камбанарии стърчаха над горите. А в далечината една бухнала в дървета планина скриваше големия град, където Тома бе пристигнал по-предния ден и от който още бе като замаян.
Изведнъж Тома почувствува, че всичките му мисли из-хвръкват от ума му, както ято чайки при оръдеен залп: адмирал Габаре го бе стиснал здраво за рамото, прошепвайки една единствена всемогъща дума:
— Кралят!
Тома инстинктивно свали шапката си. Командуващият ескадрата беше вече гологлав.
Блестящ кортеж припряно заизлиза от двореца. Коне, каляски, слуги и цял куп хора, бързащи да наобиколят неколцина прекрасно облечени господа, които вървяха начело, а след тях — команда мускетари и телохранители.
Кортежът стигна до площада. Тома започна да различава лицата. От придворните, които вървяха най- отпред, се отдели един мъж, по-представителен от другите и по-величествен. Тома изтръпна, разпознавайки надменните черти, острия поглед, гордия нос. Това беше кралят, също като по медалите и по картините, които Тома бе гледал често, но без и през ум да му мине, че някога ще има необикновената чест да види оригинала тъй отблизо.
Кралят се приближаваше. Командуващият ескадрата Габаре се дръпна в края на терасата и се наложи да направи знак на Тома, който от вълнение си стоеше точно по средата, препречил пътя на краля.
На шест крачки от негово величество адмирал Габаре направи реверанс. Тома, който се бе упражнявал,
