Скорецът

— Скореца търсих. С него исках да живея. Ама никъде го няма, Господ да го убие. Забрави ме, остави ме — каза тя на баща си и повече за това не продума.

Мина се доста време и тая история се позабрави. Но веднаж, нещо преди седмица, посред нощ из село се понесе гласът на гусла. Нейният жален глас обиколи цялото село, кръстоса всички улици.

— Скореца трябва да е бил — говореха хората на другия ден. — Ей че жално свиреше!

Но скореца го нямаше.

Сега бяха го намерили мъртъв в нивите. Цялото село се струпа там. Само Зуза не дойде.

На цветистия слог в една сляпа пътечка между буйно класилите ниви лежеше Скореца като заспал. В една ръка държеше гуслата си, в друга — малка бяла кърпичка. Младото лице бе бледо, хубаво, с израз, като че ще запее. Дългите ресници бяха затворили черните очи. Хората се трупаха любопитни, гледаха го, жалеха го, но никого не болеше сърцето за тоя чужд човек.

— От песни се е пукнало сърцето му — каза някой.

— От глад е умрял, сиромахът — каза една стара жена.

— От любов е умрял миличкия — рече една мома на другарките си.

И всички имаха право.

,

Информация за текста

© Елин Пелин

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5619]

Последна редакция: 2008-03-27 08:30:00