ставаше все по-непроходим, храстите — все по-гъсти и високи, та чак скриваха околността пред очите им. Тревогата на двете момичета се усилваше. Слънцето бе вече докоснало Липник и бавно залязваше зад скалата. Ида, по-неопитна, започна да плаче. Яна се мъчеше да я утеши, но скоро и тя се разплака. И в този миг, сякаш изникнал от земята, пред тях се появи ловец, млад и засмян.
— Защо плачете, момичета? Да не сте се заблудили?
— Ах, искахме да съкратим пътя и сега не можем да се оправим в този лабиринт. Моля ви, помогнете ни! — помоли го Яна развълнувана, докато Ида в същия миг заплака на глас, сигурно защото почувства облекчение — най-сетне видя човек и сега можеше да даде воля на насъбралия се страх.
— Да не сте ранена? — попита загрижено ловецът, щом чу разплаканата Ида. Но тя не можеше да му отговори поради голямата буца, заседнала в гърлото й. Кимаше отрицателно с глава и се мъчеше да се усмихне през сълзи.
— Не! Само целите сме издрани — отговори Яна.
— Тогава хайде след мен! — подкани ги ловецът, като повече на себе си промърмори: — И без друго със Стария днес нищо няма да стане!
После много бързо ги изведе на пътечката. Изпрати ги до подножието и по продължение на бучащата Толминка чак до Толмин. Ловецът беше Франце. Още от пръв поглед й се стори самоуверен, решителен и толкова хубав! Още тогава между нея и Франце се създаде невидима връзка, която по-късно ги събра завинаги.
„Нашето щастие би било наистина пълно“ — мислеше си Яна, — „ако го нямаше този «Стария», когото пропъдихме през онзи летен следобед“. Духът на „Стария“ винаги ги беше разделял. Появяваше се в различни образи: понякога като стар глухар, друг път като стар глиган, трети път като стар козел. Отначало Яна не го забелязваше. Присъствието на „Стария“ започна да усеща по-късно, след сватбата. Отначало не му отдаваше особено значение, защото бе щастлива, защото бе силно влюбена във Франце и доволна от всяко внимание, което той й оказваше. Повече не можеше и да желае, макар още тогава да я болеше, когато той отиваше на лов. Тази болка с годините нарастваше у нея, а едновременно с това растеше и страхът, че за него тя ще става все по-малко привлекателна — страхът от старостта я плашеше тайно.
Вятърът промени посоката си. Зафуча откъм долината и зашиба към върха. От долината под тях се вдигна мъгла, изпълни котловината и запълзя нагоре.
— Гледай как се изкачва мъглата! Страхувам се, че времето ще се влоши. Дано вятърът задържи мъглата поне още два часа там, долу! Иначе ще излезе, че напразно се блъскахме, а дивите кози няма и да видим! — каза Франце.
Вятърът започна отново да фучи и спря пълзенето на мъглата.
— Знаеш ли, вече си починах, да побързаме нагоре! Мъглата може и да не ни настигне толкова бързо — каза Яна.
— Права си. Хайде!
Франце напълни пушката си и прикрепи към нея оптическия мерник. После каза на Яна:
— Отсега нататък трябва да мълчим. Внимавай да не се подхлъзнеш!
Пътят беше наистина неприятен. Снегът бе една педя, затова краката им леко се пързаляха по него. „Но какво ли го интересува него дори и да се подхлъзна! Стига само да не извикам, като падам, за да не подплаша козите му.“ Такива мисли се въртяха зад навъсеното чело на Яна. После съжали, защото Франце внимателно й подаде ръка и й помогна да мине през стръмната тераса.
„Може би съм несправедлива. Към мен е винаги толкова грижовен“ — мислеше си тя. „В края на краищата той и преди ходеше на лов и тогава не му натяквах. А след това ме обичаше още по-силно. Ох, ако нямах чувството, че не съм му най-скъпата! Защо не мога да го задържа, да остане при мен? Защо се държи така особено, щом му разваля плановете и не може да тръгне след «Стария»? Нима планините за него са по-красиви, по-привлекателни от мен?“
Предизвикателно насочи погледа си към планинския масив Шкофичи. Той се издигаше във висините като символ на дивата мощ и прелестната хубост — целият озарен от слънцето, което хвърляше бляскави, златни цветове върху скалите, покрити с лед. Още по-високо над него грееше в бяла ослепителна светлина връх Кърна. Яна притвори очи. Погледът й прелетя около огромните балвани, откъснали се от варовиковите кули, по заснежения скат надолу към тъмнозеленото подножие, обрасло с клекови храсти чак до гората, която пламтеше, гореше в буйната пъстрота на есента и се потапяше в мъгла, пенлива като диво, разбушувано море, преляло извън котловината.
Изведнъж се почувства някак мъничка, незначителна. За първи път сърцето й се затвори с такава покорност. Не беше безчувствена към красотата на природата и тази красота сега я изпълни с възторг.
По небето се запроточиха неизвестно откъде стада от бели облаци и закриха слънцето. Франце със страх гледаше към небосклона и към развихрената под него мъгла. Тихо се изкачваха към скалистото възвишение. Стъпките им на няколко пъти се кръстосваха със следите на диви кози, но Франце не им обръщаше особено внимание, защото бяха отпреди ден, два, а може би и повече. Изведнъж той се спря и започна внимателно да разглежда една следа. Необикновено голяма и широка диря водеше от върха и извиваше към прохода между канарите, накъдето се отправиха и те двамата.
— Това е той! Днес е минал оттук. Може и преди четвърт час — мърмореше Франце.
— Кой е този той? — попита тя, също шепнешком.
Франце гледаше следата и без да се обърне към нея, разгорещено шепнеше:
— Това е старият див козел, който вече няколко години броди по непроходимите места и отсечки от Липник около Червената канара и от време на време, много рядко, преминава чак до Масонк. Предпазлив е като дявол. Някой, като че ли беше Якоб, го нарече Сивия господар и това име се залепи за него. Днес е излязъл от непристъпното си царство. Това значи, че още не е толкова стар, че любовта е съблазнила и него или пък е предчувствал, че времето ще се развали.
Известно време Франце гледаше Яна и тя забеляза как в очите му свети странен огън.
— Стигнал е Лужница. Не може да е далеч. Ако бъдем предпазливи, скоро ще го видим.
При нейното настроение възторгът му й причиняваше болка. Само преди няколко мига дълбоко в себе си разбра, че не може да бъде всичко за него и това откритие сега се превърна в страх. Какво ще стане, ако е така? Ако съм му само в тежест? Характерът й беше такъв, че обичаше да преувеличава. Очите й за миг се замрежиха от сълзи. Бързо ги изтри с ръка, за да вижда добре пред себе си, тъй като теренът ставаше все по-стръмен.
„Не бива да му преча, за да не го лиша от удоволствието му“ — помисли тя и тихо, неуморно продължи да крачи след него.
Изкачиха се на скалистото възвишение, където точно срещу тях стърчаха двата великана: Пелиновец и Масонк. Единият на изток, другият на запад. Помежду им зееше див и запустял проход; от пропастта наоколо вееше хлад.
Високо, почти под върха Пелиновец, те стъпиха на скалата, по която водеше на север тясно изсечена пътека. По-нататък теренът се разширяваше, наподобявайки голям природен амфитеатър, затворен на изток от Червената канара и Чърнелските върхове, а на север — от варовиковите кули Шкофичи. Между тях и Масонк на юг имаше проход през една тясна тераса в посока към Големите пясъци.
— Гледай, трябва да стигнем при оня скален зъб, който скрива изгледа към Лужница. Стъпвай внимателно, за да не си навехнеш крака — зашепна Франце и веднага, без колебание, тръгна по скалата.
Пътеката наистина беше много стръмна, но не много опасна. През лятото по нея минаваха животни, пастири и алпинисти. Сега цялата беше покрита с лед. Това не пречеше на Франце да крачи бавно и сигурно по опасните скали.
У Яна не беше останало нищо от предишното упорство. Щом се заизкачва нагоре по скалата, от тъмните долини наоколо в лицето й задуха хлад. Дълбочината привлече погледа й и внезапно в нейната глава изплува лудата мисъл да се остави в студените обятия на пропастта и да сложи край на всичко… Франце ще бъде свободен. След нея ще остане само споменът, може би сладкият спомен за малката упорита Яна. Очите й отново се наляха със сълзи, а дълбочината я мамеше…
— Не, не! — отривисто стисна ръката на Франце, която обезпокоено се протегна към нея. Той точно тогава се обърна да види как стъпва след него и забеляза, че в очите й свети безумен пламък.
— Страх ли те е, Янка? Да се връщаме ли?
