Плацебо

Велимир ПетровПлацебо

Какво е плацебо, Драги Читателю? Оказва се, че плацебо е нещо като нищо. Уж на външен вид е нещо, а на практика е нищо. Има го — няма го! Нещото — фантом! Конспирация. Даже и в разните речници го няма.

Сигурен съм, че голямата част от Драгия Читател не знае значението на думичката плацебо. Аз, дето се вика — толкова образован и културен човек; всестранно развит и преосведомен, че повече не може и да бъде; та и аз, Всезнайкото — доскоро не я знаех стопроцентово. Чувал я бях няколко процента; не е да не съм я чувал; но ми навявяше на коктейл от плацента, Микеле Плачидо без октопода, на плаца китайце плаце до небо, нещо с… ебо…; все едни такива завеяни и крайно недостоверни понятия.

Това — докато не се наложи да прекарам повече от нормалното време из Интензивни отделения с интензивно изучаване на — как да устискам още някой и друг ден на този грешен свят. Оказа се, че медицинският персонал много бил свикнал с мене; като ме изписали им липсвал разсъбличащият ми поглед, тълкуван погрешно като поощрително пощипване по някои изпъкналости, по време на животоспасяващите ме процедури. Казвам погрешно, щото бидейки по професия художник, погледът ми е професионално обременен и несъзнателно търси под дамската дреха точните извивки на конкретната анатомия, конструкцията и прочието, да не се отвличам по подробности от занаята; а и хасените бели одежди са достатъчно прозирни, та и да не си художник, ще забравиш, че си тръгнал към онзи по-съвършен свят и ще се заседиш на този — по-лошия, изведнъж сетил се за недовършени, неотложни, земни дела. Е, има и други причини, да не си правя самореклама.

С други думи — ме привикаха в Интензивното и ми предложиха да подпиша доброволно съгласие да участвам в тестването на някакво ново лекарство, със сложно име — не, че не мога да го произнеса — но не е още на пазара и не е етично; от японо-американска фирма с филиал в Швейцария. То било тъкмо за облекчаване на моите проблеми; хем безплатно ще го ползвам по време на тестването, а то щяло да се проточи година.

Подписах, легнах пак на едно от Онези легла, дето имат тъмна слава — приличат на космически кресла, приковават те като на електрически стол, мандахерцат се насам-натам с копчалъци, отрупани са с осцилографи, стъкленици, звънци и датчици и оттам, някои по-нетърпеливи, катапултират направо във вечността! Лежиш си голичък, не мърдаш; идват ти на краката разните апаратури с прикачения към тях операторски екип — самодиви в бели премени; боцкат те нежно къде ли не; кардиограми през час; и един прекалено красив вампир, жаден за кръв: дай си, вика, най-дойната вена; ха — стискай и отпускай юмрук, задръж… и шурва кипналата ми по естетически съображения кръвчица. Помните ги тия мукавяни масурчета с копринените конци-кунзайт, за везане — ибришими. Такива ибришими, само че стъклени, шестнадесет на брой — напълват ги с мойта си кръвчица, запечатват, турят им санскритски знаци и — фрък, за Швейцария. Викам — то за цяла кървавица ми взехте, остана ли нещо и за мене. Останало било, каза прекалено красивата вампирка.

Така — два дни кръвни тестове; после спане в къщи — денем там; тестове, тестове; разредиха на няколко дни, на седмица; на месец… и така до края. Всеки път — ново шишенце с таблетки под брой; маркирани с цифри; никой не знае какво е. Само в Швейцария знаели, където заминават до няколко часа пробите ми и до още няколко часа — по Интернета съобщават пациент № Аз, кой номер хапчета да вземам до следващия път.

В течение на процедурите, разбрах, че всяко ново лекарство преди да бъде пуснато на пазара по света и у нас, задължително се тества на доброволни опитни обекти. В случая — първо на доброволни хлебарки; ако оцелеят — на доброволни мишки; после на — морски свинчета; после на кучета доброволци. Следват доброволци от по-втора ръка човеци — като изпаднали от незнам си кое племе африканци; на съмнителни азиатци; на български художници преживели социалистическия реализъм в изкуството и борбата с формализма; накрая на западнали западняци — клошари и постсоцстуденти; и чак тогава може да се пуска на пазара. Това го научих поверително, така, че ако нещо там се разчуе, не отговарям.

И ето, че стигнахме най-после до плацебо-то! Цялата тая тайнственост с номера и усуканици — да не се разбере на кой индивид каква субстанция е приложена, се усложнява още и с факта, че според схемата на тестването, има два вида хапчета: истинското лекарство и фалшиво такова — нещо с малко тебеширен прах и захар, пресовано в същата форма и опознавателни знаци. И никой от изпълнителите на тестването, от съответната държава и болница — лекари, сестри и тестван, не знае какво си гълтал… истинският илач или плацебо. Само Ония в Швейцария. То не, че е фалшиво, но не е и истинско; ами е… как да го наречем… едно нищо… само илюзия…

Защо те занимавам Драги Читателю с това плацебо? Ами щото… нали сме пред избори. Ще избираме. Пак! Казва ли ти някой — избори ли ще са това или тестване! Кой е истинският — кой е плацебото!

Дали, поне, от някоя Наша си, вътрешна, свястна Швейцария узнаем отговора.

Плаце ми се с кървави сълзи… то и кръв не остана — барем за една кървавица.

,

Информация за текста

© Велимир Петров

Разказът е отпечатан в брой 41 на в. Стършел 2006 година.

Жури с председател проф. Боян Биолчев, от номинираните десет произведения, го определя за Лауреат на Наградата на Фондация САТИРИК — ЧУДОМИР 2006; както и за цялостно литературно-хумористично творчество на автора му.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/13454]

Последна редакция: 2009-09-25 13:00:00