критично оглеждахме и авторитетно отбеля-звахме, че наистина са удобни за… това… и това ще да е причината.
Сега — липа да не помириша… От чай се отчайвам. Въпреки това, като ми се случи да мина по улица Видин, не може да не отбележа, че е много красива; а дърветата са особено подходящи… да си подпра радикулита, докато си поема солук; навярно, навремето, ревматичните дядки са допринесли за изкривяването на стволовете. Я, колко са удобни!…
Колата, паркирана под липата, нещо се развълнува и изплю през открехнатото стъкло:
— Ей, дядка, к’во си ни зяпнал! Айде, чупката, че ни разсейваш!…
37. ДЯД’ ФИЛЮ СЕ ЗАПИЛЯ по родата о градо̀. Няма го, та го няма! Фъртун’те затрупаха селата, пътищата и автобуса посред тях…
Дяд’ Филю, колко му е изфирясалия дъртежки акъл — тръгнал пеш, като някой снегорин. Правил го е на млади години, че и оттатък!
К’во е било, що е било — занемарените му кучета го довлякоха като шейна пред кръчмата: за вирнат крачол — по куче. То едни кучища, да не ги срещаш неподходящо! Хърбел и Щърбел! Цели бандюги!
— К’во стана? — пита Сел’то, като видя ококорено око; не очакваше отговор, щото дяд’ Филю рядко процеждаше по дума, говореше се, че изобщо не го-вори. Питаше си сел’то, ей така…
Дяд’ Филю ококори и другото око, вторачи и двете, нейде в Космоса, напъна се и… изрецитира:
Сел’то зина:
— К’во, к’во?
Дяд’ Филю примлясна:
— И к’во стана? — пита Наше село.
— К’во! Нъл’ виж — изядоа ма! Саде едни крачоле останаа…
38. ПОПЕТО, ЛЕКА МУ ПРЪСТ, разказваше за негов гаф, едва ли не излязъл през носа му: Цяла нощ писал лозунги за изборите; на разсъмване, полузаспал и преуморен, вместо Глас народен — глас Божи! изографисал — … глас в пустиня! По-нататък не му се разказваше… По Онова време, такива грешки не минаваха безнаказано.
39. КАТО СТАНА ДУМА ЗА ПОПЕТО… той служи войник след Академията — вече дърто магаре, в Русе, във Военния клуб, като художник. Един офицер, дето мразел висшистите, заповядал: Щом си художник — боядисай офицерските клозети!
— Охоо! Ще се гавррриш, значи! — ни разправя Попето, той силно и симпатично ръръкаше — вземам аз, за офицерските клозети, бои от българските тубички, дето нямат съхнене; забъррках един цвят: охррово, кафяво — абе, направо говнян (запазвам автентичната дума) и го разреждам с олио; докато се уволних, който офицер излезеше от клозета, все се чистеше смутено и мирришеше унифоррмата… ще се гаврррят с изкуството…
40. ГЬОРГИТО, ДЕТО Е две къщи под нас — на ранчото, ме среща сърдит, дни след като му бях надписал книгата си Мъгляви пискюли:
— Ва, Комшу, ва! Хем ми знаш името; хем знаш, че ми викат и Гицин Гого, още от дете; хем помниш и леля си Гица, дет’ нямаше отърване от нейните лакърдии; и дяд’ Тошко знаш, баща ми — лека им пръст и на двамата… и пак си ги надробил едни…
— Що бе Комшу, какви оплаквания имаш?
— Да мъ опишеш ти, с Мойте истории и да мъ законспирираш ти, с туй име — Нашу Цецу! Че нали тойту кучи се казва Цецу! Що и аз!? Толкоз ли тий уважението; знам, че си цениш кучито, ама чак…
— Уж за добро, бе Комшу, да не рекат хората, че туй било — онуй било… Гицин Гого тъй… Гицин Гого — инак; може и да се сърдиш, знам ли…
— Няка, ва! Няка! То хората като прочетат — може и да ми стане хубо; пък и плаках като прочетох дето си писал как застреляха Мечо… и там… дето се халосвам с младата комшийка! Баш Гицин Гого! И за унуките; и за капаня, дет’ мишките разчешитеа преждата; и там дет’ булката… а и нея ще пишеш с нейното си име — Булката Гена! Да ги нямаме тия ми, ония ми… И кучеата, тия новите — младите: Петю, Бончо, Мечо Млади; Няка, ва, няка са знай как стоят нищата! И да знаш — видиш ли колку къщи сме: вашта, Бай ти Дане, Митювата, нашта, Петюви и Стеуфкини… туй то! Да съ уважаваме, че то това остана — едното уважение саде! Няка, ва, няка!
41. СРЕТЕНИЕ ГОСПОДНЕ е и по Първа програма разясняват религиозни и светски традиции и прочие обичаи. На трапезата трябвало да се поднася пиле, луканка и вино…
— Ти си ми пиленцето, ти си ми луканчицата… ти си ми винцето! — разнежен погалва с поглед Стопанинът Стопанката си.
Очарована, непривикнала на такива, направо редки, нежни откровения, Стопанката замаяна, едва отронва с нега:
— О-ооо…
— Жалко! Дип, че… съм на диета…
42. БАЙ САЛИ КЛЕЧИ на двора цял ден; студ и чудо — той си клечи, помайва се, нещо не е на ред!
— Бай Сали, що се не прибереш, ще се поболееш в този студ, работата по двора край няма…
— Тъй, чоджум, тъй! Ама, стана един бела — моята син докара един кола драка. Тук мръднеш — драка! Там мръднеш — драка!…
— Аха, ясно! Синът е довел снаха… сербез…
43. ЧИЧО ТРИФОН притежаваше благороден маясъл. Благородството му се състоеше в това, че не го болеше и другите там деликатеси в негативен план. Само нежно го насърбяваше, с гъделичкащ отенък. Стопанисваше технология, разработена методично, плод на самонаблюдения, за поддръжка на тази капризна придобивка.
Чичо Трифон не е егоист — с удоволствие споделяше опита си с непосветени препатили. Почти нагледно показваше как се сгъва на четвъртинка и сръчно да се втъква между мършавите му бузи, близо до съответното болезнено отверстие, сиреч — до проблема: изолиране на възможностите за допълнително претриване на детайлите.
По това време хартиената ни промишленост, съответно пазара, бяха в поредната криза; за внос не можеше и да се говори, както по първо, така и по второ направление. С връзки се намираше само един
