Сух режим

Велимир ПетровСух режим

Драги Читателю, сигурно си забелязал, движейки се по житейските си друмища, че наоколо щафъкът разни себеподобни. Де познати, де непознати, а има и полу-такива. Всичките ние образуваме Човечеството. Често влизаме с другите членове на човечеството във взаимо-отношение, де приятни, де неприятни, а има и безразлични. Когато човек живее по-дълго, се среща с много себеподобни от всички гореизброени видове, а има и разни подвидове и още повече под-под видовчета. Дето разнообразие, че и асортимент. Нека! Нека да има, че инък голяма скука ще настъпи и ще почнем да бягаме по други житейски друмища, с по-богати асортиментни надежди.

Тия дни съм се заел с една на пръв поглед непосилна задача — да се ровичкам из прашасялити си минали и отминали пътища, населени с разни чешити люде, да изтупвам някои от по-интересните от праха на забвението и така да им отдам подобаваща почит и възпоминание; май, че се казваше — помен. После пак ги надиплям в раклата, за идните поколения; нещо като великденско прочистване, но не е; другояче ще да се казва; като се сетя, ще го запиша.

Не е трудна тая задача, щото не ползвам някой скъп метод, като въглеродния например за уточняване на дати, а оня метод — дето хората му викат разплитане на чорап. Хващаш един изпрошнат конец от вълнен, ръчно плетен чорап и дърпаш. Ако искаш да си по-прецизен — на-виваш на кълбо, като отвътре си турил сгъната хартишка за удобство и може да стане чудесно кълбо. Рано починал вуйчо на Татко, ни беше снабдил с вуйна Монка, адвентистка и може би по тая причина навиваше фантастични кълбета. Пъхаше си някак странно палеца, свит почти до дланта, навиваше снопче, повиваше маалко надясно, пак снопче… и така цялото кълбо, което ставаше стегнато и ще речеш, че е купешко, с тая дупка по средата. Запазена марка!

Всяко кълбо съдържа една или повече истории. Информация! Това кълбо има толкова и толкова мегабайта информация… Виж ти, как всичко си отива по местата.

За да съм по-оригинален, пак с метода на разплетения чорап, ще го повидоизменя малко и ще го патентовам като метода на ръкавичката. Същата работа, щото ръкавичката е чорап за ръчичката… и рима си има и благозвучно и хептен мое си е!

Значи, дойде време за Гичка, дето плела ръкавичка…

Първо да довърша една работа, че то — едно почвам, недовършвам, друго почвам… трябва ред да има, да не се разсмете преждата.

Писах що писах — ден, два, че и отгоре и по стар художнически навик, обърнах карти-ната и я подпрях с лице към стената; да постои там известно време, да се позабравим взаимно — автор и произведението му, да си станем малко чужди, щото докато сме интимни, свикваме с грешките си и не ги забелязваме. Методът е безупречен — поколения художници така са вървяли и вървят напред към съвършенството, ако има такова животно; необременени от сантиментални, почти роднински подбуди към творбите си. Също като с зачислената ти от държавата съпруга — едно малко отдалечаване, било командировка, било, че е споходила тъща ти, било по други причини — все хуманни, няколкодневно отдалечаване от съпружеското тяло, душата ти и всич-ките ти фибри закопняват за любимия човек, допреди дни малко (ама съвсем малко) досадил ти и като се видите я възприемаш като чужда; а чуждата жена кусури няма; напротив. Какво беше рекъл Оня, когото жена му питала как намира новата и нощница, експонирана за случая връз нея — чудесна е, жено, чудесна, сега да беше и на балкона на съседите, цена нямаше да имаш!

Та — обърнах картината към стената… Ооо, какви ги говоря… навик, Драги Читателю… Та — сложих писаното в чекмеджето. И ето, два дни по-късно — тази сутрин, докато нормалните хора още спят и последните караконджули и самодиви в поомачкани бели премени, още не са се доприбрали до у тях си, ами си довършват приказките на висок глас, колкото да разбудят мах-лата, изпълзявайки от баровете на Интерхотела, под безстрастните погледи на патрулките със запалени фарове; вече по халат, че есента захладня, курдисах половинлитровата керамична чаша с кафе-трепач да ми диша право в носа и препрочитам писаното. То, моето писано ми прилича на онова стихотворенийце от Веса Паспалеева:

Ръкавички

Седнала на прага
мъничката Гичка,
колко и приляга —
плете ръкавички.
Бримчица уплита,
после две разплита —
дяволската плетка
се излиза редка!
Скоро сняг ще падне,
трябват ръкавички!
Пипайте по бърже,
палави ръчички!

Има доста прилика в тия ни дейности с Гичка, уж отдалечени една от друга във времето. Нейната работа сякаш по-ще стане; ще се изпедепса тя, ще им хване цаката на ръкавичките, докато при мене — за плач работа!

Пиша, пиша — гледам изтървал съм му мярката и единият пръст станал дълъг, дълъг, от тук до Хасково. Не бива така. Разплитам, разплитам, гледам, той сега пък станал мъничек, мъничек, в носа си не можеш да бръкнеш с такъв пръст, ако се наложи. Хайде пак наново; и — така неравномерно върви творческият процес, наречен (дали?) писателстване. Накрая на работния ден, като погледна — в стаята, на земята се разкикерил един петокрак октопод, с различни по дължина и дебелина пипала — за тях няма още открити такива носове за бъркане. Поне са шарени, със стегната оризова плетка на петокуку, да ти е драго да ги съзерцаваш. Дето вика Енчо Мутафов, били в стил СКАЗ и някой ден, с риск да ми досадял, щял да ми го обясни с думи прости… аман от професори-философи; все с прости думи се обясняват с народонаселението и все неразбрани остават. Я ги зарежи тия работи, Енчо, ами налей още по едно от мойто и ще видиш как ще те разберат от раз. РАЗ! СКАЗ! Ааа, аха! Оттам ли произлиза това нещо — разказ. — Кажи му, кажи му — ми намига интимната му, най-интимна и благоверна — Венета Братинова, че не слушка. Ако е въпрос за слушкане, брат ти — Петко Братинов още по-не слушка, казвам. С него служихме в Гранични войски, Тринайсти граничен отряд, аскер-аркадаши, в най-опасния период, тъпкан с диверсанти, престрелки и напомпани героизми. Хиляда деветстотин петдесет и осма, само преди петдесет години. И ни бяха селекционирали — все творческа интелигенция: Симеон Хаджикосев, ако знаете кого именно визирам, даже беше написал и то сполучливо, марш на поделението — мани, мани, работата от сериозна, по-сериозна; Цимпето — Димитър Бакалов, който завърши при проф. Хложник в Братислава престижна графика — за жалост почина преди време от рак… лека ти пръст, Цимпе, мъчно ми е за тебе; Праматаров — скулптура ли, декорации ли специализира; единият от музикантите — Бандараци… Лазар Гатев, все имена.

Заразправях за Петко Братинов — беше едно яко бичме, само за горски; един земен такъв, че и дръпнат; ловец, да не падаш в ръцете му; а ученичките лудеят по стиховете му, нежни били… рецитал след рецитал; само през последните години отупа десетина стихосбирки. И с едни — Обратни мисли… Не това, което си помислихте с болното си подсъзнание… Какво му е обратното да замерваш жабите с камъни:

Обратни мисли