Срещи разни-безобразни

хора чакат по двайсет години и ми разкри под секрет една тайна. Москва огромна, шосетата край нямат и персоналната кола се износва бързо. Тя редовно и по втория и третия начин се снабдявала все с нови коли, избирала ги да са все червени жигулита и ги регистрирала все с един и същи номер… така не се набивала на очи и не будела завист в колегите. Страхотен трик. Альош нямаше право да се доближава до колата, по- специално до волана, щото като истински руснак се напиваше само като погледне алкохол, падаше под масата и изпитваше неистово желание да се блъска с колата в съседните. Нищо особено — сяда и… напред-назад, ги разбутва. Хоби! Но като щурман — ненадминат. Ето го и примера, когато се обадиха да замина спешно за Рига, с голяма група за Дните на Русе в Рига, включая ансамбли, фолклорни групи, артисти от Драмата и Операта… Ще се пътува с влак. Измислихме с поета Здравко Кисьов и колегата Никифор Цонев, че ни е противопоказно и си доплатихме за със самолет. Среща с влака в Москва. Печелим два-три дни в Москва за музеи и изложби. Льоша и Женя вече се бяха присъединили към гилдията в Созопол, адаптирали; дори Льоша имаше актив две три „разместени“ коли по гореописания метод. Ясно, че ще се преспи у тях, на удобно място е апартамента, по линията на Метрото между астановките Со̀кол и Аерофлот; в съседен блок, дето отсядаше Марина Влади, като идваше при Висоцки да… тя е дълга и широка, изселваха се блокове, населваха се с бродяги с китари, камиони с алкохоли и прочие военни приготовления… но това е друг филм. Льоша, като щурман чертае ли чертае… това е летището на Шереметиево… тука това е това, а онова — онова. Тука е червената жигула. На антената „случайно“ е вързана панделка, уж останала от някоя сватба; отдолу под радиатора, вляво, е закрепена телчица от игристое, с резервните ключове на колата. Минаваш оттука, после завиваш и прочие насам… улица Усиевича, номер шестнадцат. Сутринта звъннахме на лифтьоршата тьотка Настя, уведомена е, чака ви. Апатамента е до асансьора. На Гришка Дервиз звънвате на този номер и ви носи 500 рубли, да си имате. На масата има лист от тетрадка, с начертано откъде се пуска газта, кранчето зад тоалетната, водата зад ваната и прочие… Хладилника се включва от тука, ляво. Цветята се поливат с ъс съдове с вода, с провесени бинтове и водата капе… може да долеете вода, нищо друго. Като си тръгвате, по обратния път… малко е да кажа за изумлението на поета Здравко Кисьов, те поетите са бая захлюпени и на другия колега — всичко беше като във криминален филм за тях, а може и така да е било… Щурман да си на ония години…

* * *

Свежа утрин ме доотвя в съседно Багдади, обзаведено с мемориален архитектурен бисер, хибрид между плевенска панорама и мотоциклетна бъчва на братя Соколови; плюс дървена баба-ягина къщичка, не на кокоши, а на бетонни крака, щото мочурливо, но комфортно-отдолу, за прасета и кокошки. Вътре е тапицирана с инкрустирано ловно оръжие, резбовани мебели, ръчно плетени пердета и мильота; и снимки на Маяковски — родната му къща. Гидът Гога — клонинг на вожда и баща на човечеството, въоръжен с мустаките, веждите и пъпчивия му нос; лулата, чизмите и гимнастьорката му, като чу българска реч, зърна български коняк и го вкуси; и го допи. Очите му плувнаха в зехтин — гмурна ме в хронологията. Между експонатите изпъкваше с гипсова белота посмъртната маска на Маяковски, нещо дефектна. Масивна брадичка, волеви скули, смръщени вежди и нос… особено смешно счупен на една страна, изглежда по невнимание на отливчика. Очень смешно! — казвам; не може ли да се поправи; все пак, заради поколенията…

Гога, конякът сякаш го беше хванал, заповтаря като счупена грамофонна плоча — очень смешно, очень смешно; припряно-конспиративно, като фокусник, извади и ми подаде от портфейла си факсимиле — предсмъртните стихове на поета. Смутих се от прочетеното и не мога да си простя, че в объркването си и срамът който ме заля, не го преписах или поне запаметих.

Смисълът беше болката… колко късно е прогледал, проумял, научил; пълното разочарование от всичко, което е възпял, като трибун на революцията; че не може да живее повече в лъжа, а не заслужава да приеме куршума като достоен човек: „… могу только стрелять в глупую жопу свою…!“

Сълзите на Гога, стичащи се по грапавото му лице, не бяха пиянски; сподави — сутринта Лиля Брик го открива паднал — този исполин — по очи, със свлечени до тежките подковани чепици, подгизнали в кръв панталони. И в смъртта си — с патоса на трибуна! Очень смешно?!? Бог да прости!

,

Информация за текста

© Велимир Петров

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/13472]

Последна редакция: 2009-09-25 13:00:00