Горан Петрович
Месечина над тепсията
Бял хляб от преувеличения
Докато дядо обикновено си говореше наум, но шумно и рязко, баба често си говореше на глас, впрочем винаги много тихо, с една особена кротост.
— Мъжете не умеят да отребят думите от хвалбите — обясняваше тя просто причината за определено сложната разлика между начина, по който говорят жените и мъжете. — Освен това те виждат слабо, хвалбите лесно се лепят по тях, после свикват и се започва едно преувеличаване без край.
Дядо тъкмо сваляше леките дневни завеси от прозореца, вместо тях закачваше вечерните, със свежи, матови багри, нощта беше с облачна луна, гъста, сякаш изцедена от едра къпина. Той не беше склонен да оставя на другите работата около смяната на светлината и тъмнината, смяташе, че сме твърде безотговорни за толкова важна дейност. Никога не можа да забрави как веднъж, просто от мързел, бяхме оставили нощните пердета до обяд, по стените се бе хванала тъмнина, дебела около три пръста, а той изхаби девет препълнени кофи с вар, докато върне деня вкъщи.
— Чух те, чух те! — каза дядо, като оправяше гънките на здрача.
— Да не би да лъжа? — усмихна се с крайчеца на устните си баба. — Как само се хвалеше, преди да се вземем. Та къщата ми е с два комина, та конят ми е истински ат, няма по-добър от него в село, а хамбарът ми е натъпкан догоре, ще се пръсне. А после видях, че покривът е пробит на две места. Наистина и двете дупки пушеха. За коня по-добре да не говоря, не можеше да търпи седло. А хамбарът наистина беше препълнен, но с преувеличения, царевицата — едва за четири товара, и то ако великодушно приемеш третинката като по-лека половинка.
— Прокъсала ти се е паметта — махна с ръка дядо. — Винаги е имало достатъчно царевица.
— За просеник. Бял хляб месехме от твоите преувеличения — усмихна се баба с другия крайчец на устните си.
— Точно тъй, затова беше мек като душа — не се предаваше дядо.
Баба млъкна. Беше й неудобно да се съгласи или се бяха свършили усмивките й. Може би си спомни, че като млада особено е обичала да вечеря именно с бял хляб, замесен от дядовите преувеличения. Отчупиш крайче, гризнеш, първо хрусне, а после се стопи… Колко сладък беше разговорът! Пчелите неохотно се надигаха от отделните думи, натежали двойно от наслада.
Виторог вятър се спъна в тъмната завеса на нощта
— Разказът някога живеел на ивицата на света. Светът е бил тепсия, обточена от разказване. По-късно, когато започнал да се разширява и да се закръгля, той лакомо изял своите ивици и сега почти навсякъде можеш да попаднеш на тези остатъци, дори дълбоко във вътрешността — довери ми като най-голяма тайна дядо същата нощ.
— А-а! — отворих широко уста, това беше много сериозно изказване. — Сигурен ли си?
— Съмняваш ли се? — разкри ме той. — Ами хайде, хайде тръгни в която си щеш посока, никога няма да стигнеш до края, а ще изхабиш голямо повесмо търпение. Надебелели сме извън всякаква мярка. Ако тук или там настъпиш разказ, да знаеш, че това е само малка част от някогашната хубава ивица.
— Разкопка ли? — попитах любознателно, като че ли не бяхме вечеряли.
— Нещо такова. Чувал си за Александър Македонски?
— Учили сме… — изпъчих гърди аз.
— Вероятно нещо неважно — прекъсна ме дядо. — Сигурно не знаеш, че тук, зад хълма, се намира част от ивицата на едновремешния свят, който той е посетил. Утре ще идем да ти покажа това специално място. Нарича се дворецът Ехей.
Дълго не можах да заспя. През открехнатия прозорец виторогият вятър се беше закачил о тъмната завеса на нощта и издувайки се, тя непрекъснато шумолеше. Представях си двореца Ехей, представях си как цялото село се олюлява на самата ивица на света — ту насам, ту натам. Виеше ми се свят. Завих се в съня, когато нашите къщи и ниви, нашата река, хълмове и гори първо се наклониха застрашително и започнаха бавно, а после все по-бързо и по-бързо да падат, да падат в синята бездна.
Обичаите наистина могат да уморят човека
— Ставай — събуди ме дядо. — Ставай, само тебе чакам. Страхуваше се да не му забранят да поеме по толкова дългия път към двореца Ехей, още на зазоряване приготви торбата с хляб, сирене, кайсии и весели поздрави в случай, че срещнем по друма някой роднина или добри хора. Излязохме от къщи на пръсти, като носехме в ръцете си скърцането на пода. Безшумно прекосихме и двора, като прескачахме по-шумолящите треви. На портата обухме звуците на крачките и едва когато се отдалечихме достатъчно, дядо се осмели да се подпре на разговора, тъй като се движеше несигурно без помощта на тоягата.
— Когато Александър Македонски завоювал целия свят, сразил всички свои врагове, поробил много царства, превърнал много народи в свои поданици, плячкосал или получил даром много съкровища и жени, та значи, когато извършил всичко това, бил все още много млад, но вече не е знаел на нишката на каква цел да наниже своите бъдещи дни. Той бил толкова нещастен, че легнал болен и горчиво заплакал.
Подтичвах подир дядо и си представях как Александър Македонски плаче, как от тежките му стонове потреперват куполите на разкошния палат и как прислугата трескаво препуска по коридорите и залите и затваря прозорците, за да не би разпилените, ненанизани на нишката на целта дни на господаря да се изгубят безвъзвратно в далечината на хоризонта. Представях си как по площадите глашатаите със страшни гласове съобщават на насъбралите се хора заповедта: ако човек намери някой избягал ден от живота на Александър, тозчас да го върне в двореца, в случай че го запази за себе си, ще бъде публично разпънат на кръст. Представях си как едрооки красавици, надявайки се на успех, старателно усукват нишки за разнизаните дни на своя господар, а когато някой току-що усукан конец се пръсне, става все по-ясно, че животът на човек като Александър не може да се събере, поне не от нежна женска ръка.
— От всички краища на царството към столицата се стекли най-авторитетни знахари — продължи дядо. — Но щом се събрали, мненията им се разминали. Едни казвали, че му е влязъл трън в окото, други твърдели, че без да иска, видял билката царска корона, трети смятали, че докато слизал от коня, си навехнал лошо погледа, да не ти изреждам всяко мнение поотделно, че ще бъде тъпчене на място, никога няма да стигнем до двореца Ехей. Тъй или иначе, нито един знахар не успял дори да облекчи опърничавата болест.
— Не са ли могли поне да му избършат сълзите? — питах дядо колкото да спре за малко; както се беше увлякъл, едва го настигах.
— Да, но това не е важно. Нещастието надвиснало над Александър Македонски. Сълзите му били на свършване, без тях, и това се е знаело тогава, душата остава да се мята на сухо, докато не повехне. Тогава в града пристигнал слабичък поклонник, обут със сандали с каишки от жили на коренища, облечен с боядисан в черно козяк, със сламена шапка на главата и дългоуха сова над своята странна фигура. Когато чул за неволите на великия военачалник, чужденецът веднага познал, че Александър страда, защото е завоювал целия свят. Тоест, поради това че вече не е имал какво да завоюва.
— Значи, нямало лек за него — помислих си на глас, а на ум със съжаление си казах: приказката е към своя край, нима дядо е избрал толкова къса тояга за толкова дълъг път.
— Такова мнение, че за болестта на Александър няма лек, веднага се разнесло из столицата, но чужденецът с дългоухата сова на главата отговорил, че Александър не е завоювал ивицата на света. Наистина е завоювал целия свят, но не и неговата ивица. Затова ето целта, на която могат да се нанизват неговите дни, нека прислугата спокойно, широко отвори всички прозорци, от този момент дори най-лудият вятър няма да може да разпръсне живота на Александър. И наистина след всичко това болестта на владетеля изчезнала, все едно никога не я е имало. Той скочил пъргаво от постелята и заповядал да се приготви голяма войска, за да тръгне на поход към най-хубавото царство, което досущ като венец от цветя обточва всичко съществуващо — така поклонникът описал пред Александър Македонски ивицата на света. Освен това Александър пожелал да възнагради богато чужденеца, но той вече си бил отишъл. В стаята му намерили само малки сламки, паднали от шапката, и бяла купчинка от добре оглозгани миши костички.
