той погълнал със кората,
И издъхнал на земята.
Напоена тя била
цялата с отрова зла.
Там пред мъртвата царкиня
редом братята седмина
свели тъжните чела.
Тя безжизнена била.
Хубаво я пременили —
да я погребат решили,
но размислили. Та тя
сякаш спяла във нощта,
тъй лежала тиха, мила,
само що не промълвила.
Три дни не излезли вън,
тя не станала от сън.
Братята в дома печален
сложили в ковчег кристален
на царкинята трупа
и поели на тълпа
там към планина пустинна,
спрели в полунощ в долина,
на шест стълба в мрака ням
вързали ковчега там,
хубаво го закрепили
и го с мрежа оградили.
И пред мъртвата с глух стон
всички сторили поклон…
Рекъл старият: „Спи в гроба;
изведнъж помете злоба
твойта младост от света,
тя в небето отлетя.
Ти на нас любима беше
и над тебе всеки бдеше —
днеска не принадлежиш
никому, а в гроба спиш.“
А царицата ревнива чакала нетърпелива,
огледалцето си пак
тя запитала по мрак:
„Аз не съм ли най-красива,
бяла, румена, игрива!“
В отговор дочула тя:
„Няма спор, че ти в света
си, царице, най-красива,
бяла, румена, игрива.“
И далече Елисей
за невестата жалей,
по света я търси де е.
Няма я! Той сълзи лее.
Пита. Всеки казва: „Не!“
и повдига рамене.
Някой му се смей под вежда,
друг дори не го поглежда.
Той запитал най-подир
слънцето в оная шир:
„Слънчице, ти вредом ходиш,
цялата година водиш
зимата и пролетта,
всичко виждаш по света.
И към теб ще се обърна.
Някъде дали не зърна
младата царкиня ти?“
От небесни висоти
рекло слънцето огряло:
„Нея аз не съм видяло.
Знам, че не е жива тя.
Може месецът в нощта
да я срещал сред горите,
да й е видял следите.“
Чакал тъжен Елисей
пак нощта да притъмней.
Щом се месецът показал,
Елисей с молба му казал:
„Месец, месец, друже мой,
с рогче златно в звезден рой!
Светиш ти в тъми дълбоки,
кръглолики, светлооки,
гледат твоите следи
с обич ясните звезди.
И към теб ще се обърна.
Някъде дали не зърна
младата царкиня ти?“
От небесни висоти
рекъл месецът тогава:
„Аз красавица такава
не съм срещал. Във нощта
съм на пост до сутринта.
Тя без мене, очевидно,
е избягала.“ — „Обидно!“ —
рекъл Елисей унил.
Месецът му промълвил:
„Чакай. Може би за нея
знае вятърът, що вее.
Я иди при него ти.
Не тъгувай. И прости.“
