Александър Пушкин
Приказка за рибаря и златната рибка
Живял дядо със своята баба
край морето синьо и дълбоко;
те живели в схлупена къщурка
цели тридесет и три години.
Старецът ловял със мрежа риба,
бабата си прела свойта прежда.
Хвърлил той веднъж в морето
мрежата си, но загребал тиня.
Втори път си мрежата разгънал —
тя попаднала на водорасли.
Трети път си мрежата разгънал
и извадил от водата рибка,
но не като другите, а златна.
Молела се тая златна рибка
и с човешки думи промълвила:
„Я пусни ме, дядо, пак в морето,
ще ти заплатя безценен откуп:
ще ти дам каквото пожелаеш.“
Старецът, учуден, се изплашил:
толкова години рибарувал,
не бил чувал риба да говори.
Пуснал дядо тази златна рибка,
пуснал я и галено й рекъл:
„Хайде сбогом, моя златна рибке!
Твоят откуп мене ми не трябва;
в синьото море си поминувай,
в синьото море на воля плувай.“
Старецът при бабата се върнал,
казал й за станалото чудо:
„Днеска улових чудесна рибка,
златна рибка, не обикновена;
тя по нашенски ми проговори,
да я пусна във морето ме помоли,
откуп скъп ми рибката предложи:
даваше ми що си пожелая.
Откупа й не посмях да взема;
в синьото море аз пак я върнах.“
Бабата подхванала старика:
„Глупав си като трева острика!
Не си взел от рибката ти откуп.
Да бе взел поне едно корито,
нашето е цялото пробито.“
Той при синьото море се върнал;
гледа — то се леко разлюляло.
Взел да вика златната си рибка;
тя изплувала и го запитва:
„Ти какво тъдява дириш, старче?“
Старецът с поклон й отговорил:
„Пожали ме, златна господарке,
страшно ме нахока мойта баба,
кара ми се, мира ми не дава:
трябвало й новичко корито,
нашето било съвсем пробито.“
Рибката му казала тогава:
„Не тъгувай, иди си със здраве,
тя корито ново вече има.“
Старецът при бабата се върнал,
гледа — новото корито в къщи.
Бабата му креснала по-люто:
„Ах ти, глупчо, тиква изкуфяла!
Само туй корито ли измоли?
Каква полза само от корито?
Пак при рибката иди, глупако,
поклони се, измоли ни къща.“
Той при синьото море се върнал
(синьото море шумяло мътно).
Взел да вика златната си рибка,
тя изплувала и го запитва:
„Какво още ти е нужно, дядо?“
Старецът с поклон й отговорил:
„Пожали ме, златна господарке!
Скара ми се бабата по-люто,
скара ми се, мира ми не дава:
къща иска бабата свадлива.“
Рибката му казала тогава:
„Не тъгувай, иди си със здраве.
Тъй да бъде: имате си къща.“
Тръгнал той към своята къщурка,
а от нея нямало ни сянка;
гледа — къща с горна, светла стая,
на върха — кирпичено коминче,
дъбови врати с ковани панти.
Седнала е бабата на прага
и мъжа си пред света ругае:
„Ах, простако, глупава кратуно,
ти измоли, глупчо, само къща!
Я върни се, рибката да молиш:
черна селянка не ща да бъда,
искам да съм истинска дворянка.“
Той при синьото море се върнал
(синьото море се разлюляло).
Взел да вика златната си рибка.
