Пиеро Проспери
Капитан Дизраели
От време на време пред него пламваше светлина. В това беше сигурен: зелена, мигаща светлина. Беше едно от малкото неща, което успя да осъзнае.
А в устата си усещаше сладникавия и лепкав вкус на кръв. И в това беше сигурен.
Преглътна, но това му струваше ужасно усилие, изкашля се два пъти, гърчейки се.
Помъчи се да гледа през онази пробляскваща зелена-светлина. Бавно мозъкът му започна да се прояснява.
Сега успя да види ясно командното табло с онзи глупав, смешен индикатор, който повтаряше, че опасността е минала. Започна да си спомня и разбира.
Катапултирането беше станало, това беше очевидно, защото бе още жив, но спасителната лодка беше повредена. Стената отляво беше ударена и смачкана от парчетата, които при експлозията на адмиралския кораб се бяха разхвърчали на хиляди посоки. Беше истинско чудо, че не се бяха отворили дупки.
С мъка се опита да помръдне. Гърбът му беше облегнат в основата на креслото за пилотаж. Ударът го беше хвърлил на пода, дори си спомняше, че се бе блъснал в дюзите, които нагнетяваха с кислород: още чувствуваше острата болка.
Установи, че не може да движи лявата си ръка.
Нещата приеха точните си форми и очертания, подът беше замърсен от кръв. Стисна зъби и се приповдигна, опирайки се на дясната си ръка, като се хвана за страничната облегалка на седалката. Успя да се вдигне на колене.
Олюля се и беше принуден да се вкопчи отново в стола. Опипа предпазливо неподвижната си ръка. Спря поглед на командното табло, където зелената лампичка беше престанала да мига. Уредите показваха, че има повреда в тръбопроводите на охладителната инсталация и в командите за стрелба, но двигателят и соплата за насочване навярно още работеха.
Опита се да си даде сметка за положението, в което се намираше. Лодката обикаляше в спирална орбита около останките на ескадрилата. Отдясно изтърбушеният остатък от адмиралския кораб се въртеше бавно около собствената си ос, придружен от плеяда парчета с различна форма и направление. Целият комплекс кръжеше, бавно падайки към Сириус. Запита се колко ли от неговите хора са останали живи. Сигурно не много.
Запали главния двигател и лодката се придвижи бавно напред. Направи две обиколки около адмиралския, разглеждайки борда му, разкъсан от бризантната торпила, която беше го ударила и него самия към края на битката.
Защото битката беше приключила, в това нямаше съмнение.
Не можа да разбере точно колко неприятелски звездолети са могли да излязат невредими от схватката, но навярно не са били много: борбата беше жестока. Във всеки случай тук наоколо не кръжеше нито един, имаше само останки. И може би оцелелите бяха предпочели да се върнат обратно, без да се погрижат да преброят мъртвите си.
Отдалечи се от адмиралския. Невъзможно беше вътре да е останал поне един жив. Приближи се бавно до останките на ескадрилата. Изстребителят-нападател беше разкъсан на две парчета, които заплашваха всеки момент да тръгнат навън от системата в цяла процесия от отломъци, скафандри, обезобразени и окървавени трупове.
Продължи. Една самонасочваща се ракета беше улучила носа на лекия бомбардировач и всичко, което беше останало от него, бе задната част. Близо до нея се люшкаше фигура, затворена в скафандър.
Отправи се към тази точка, като включи радиовръзката.
Минаха няколко минути, фигурата в скафандъра ставаше все по-близка. Жестикулираше. Тежко дишане връхлетя в слушалките и един глас запита:
— Кой сте?
— Ингемар — думите излизаха с мъка, едва сега забеляза, че гърлото му е почти запушено. — Ингемар, аз съм, Дизраели. Как си?
— Вие ли сте, коменданте! Още съм цял… Боже мой! В момента на експлозията бях в коридора при машинната зала.
— Никой ли не се спаси от бомбардировача?
— Човекът вече беше много близко. От илюминатора можа да различи сивото му като пръст лице, докато отговаряше:
— Всички бяха на носа, коменданте… Разбирате ли? Видях половината звездолет да се запалва и да изчезва. Изгоря като късче хартия. Беше ужасно…
— Остави, Ингемар, нищо не може да се направи. Прилепи се до външния капак и влез вътре.
Ингемар влезе, а той започна да насочва лодката към останките, които бяха най-близо.
— Как е положението… с другите кораби? — попита колебливо Ингемар.
— Адмиралският си отиде — измърмори сякаш на себе си коменданта. — А изтребителят е разкъсан на две.
Продължиха издирванията, като бродеха между парчетата, които светлината на Сириус осветяваше със студени и безполезни сияния. Един от двата разузнавача се беше сблъскал с помощния кораб и неговата муцуна, облицована със здрави антитермични слоеве, беше отворила грамадна дупка по дължината на огромния кораб, който сега кръжеше безмълвно с изпочупени вътрешни облицовки, разбити мотори, каюти, изтърбушени от разхерметизирането, и общи помещения, лишени от въздух. Но разузнавачът изглеждаше в добро състояние.
Дизраели вдигна бавно микрофона.
— Буканийр — рече той. — Филер, Диранков. Този път отговорът дойде веднага.
— Ало, коменданте. Аз съм Филер… заедно с Буканийр. Добре сме. Но Диранков е със счупен крак.
— В какво състояние е корпусът? Филер обясни:
— Бих казал, добро. Мисля, че ще сме в състояние да пътуваме, когато се измъкнем от останките на помощния кораб.
— Добре, Филер. Трябва да намерим другия разузнавач. Следвайте ме.
Но нямаше нужда да го търсят. Вторият разузнавач идваше точно към тях с много малка скорост, защото само главният двигател работеше. Като че ли това бе най-малко пострадалият кораб от цялата ескадрила: един елерон беше откъснат, надстройката на опашката беше станала на парчета, бяха се повредили и оголили проводите на двигателите, но поне отвън нямаше други повреди.
— Тук е Бенсън — обади се глас от борда на разузнавача. — Можем да кажем, че ни се размина. Трима сме и всички в добро състояние. Каретата се движи още.
Дизраели приближи лодката до борда на разузнавача.
— Радвам се, момчета — зашепна той в микрофона, докато си намъкваше шлема. А после рече по- високо: — Пригответе се, ще ви закарам в къщи. Връщаме се на Земята!
Според една древна приказка хиперпространството било сиво.
Погледът на Дизраели се губеше в невероятна, абсурдна вълна от матови цветове, които непрекъснато се изменяха и избледняваха, после отново се разпалваха и се изпаряваха във фантастична последователност. Нищо не даваше представа за невероятната скорост, с която двата разузнавача се движеха, но тези непрекъснати промени и трансформации на цветове помагаха донякъде да се добие усещане за движението. И никой никога не бе успял да разбере какъв е произходът на тези колебливи цветове.
„По-добре е така — мърмореше Дизраели. — Ако хиперпространството наистина беше сиво, монотонният непрекъснат прилив на пустотата би ни подлудила.“
Мислите му се удавиха в надеждата. Окото му унесено гонеше мълчаливата сарабанда на цветните оазиси в един океан от светлина. Искаше да забрави окървавените тела… Щяха вечно да кръжат в орбита около Сириус… Мълчаливите светкавици на експлозиите… Парчетата почерняла ламарина. И най-вече звездолетите на Врага, които се хвърляха в битката като войни-самоубийци.
Ингемар беше зад него, не беше усетил идването му.
— Време е — каза Ингемар.
