— Изобретател ли? — не можех да повярвам аз — Шегувате се!
— Казвам ви онова, което казаха на самия мен. Името му е сър Уилям Рейнолдс — бил много известен. Не знам нищо за него, а и не ме интересува, вълнувам се единствено от неговата помощничка.
Останах изумен от чутото. Нечестивите планове на Дайкс ни най-малко не ме интересуваха, защото се стараех по всяко време да се държа, както подобава, но името на сър Уилям Рейнолдс променяше нещата.
Замислено наблюдавах Дайкс, докато изпуши цигарата си, след което станах.
— Смятам да се оттегля — заявих аз.
— Но още е много рано. Нека изпием по чаша вино заедно — за моя сметка. — Той протегна ръка и натисна копчето на електрическия звънец. — Хайде да се обзаложим.
— Не, благодаря, Дайкс. Трябва да довърша това писмо, моля да ме извините. Може би утре вечер…?
Кимнах му и си запробивах път към вратата между мебелите. Вън в коридора срещнах мисис Ансън, която се беше запътила към салона.
— Добър вечер, мистър Търнбул.
— Лека нощ, мисис Ансън.
Почти бях стигнал до стълбището, когато забелязах, че вратата на дневната е открехната, но там нямаше и следа от гостенката.
Щом се прибрах в стаята си и запалих лампата, седнах на ръба на леглото и се опитах да подредя мислите си.
II
Споменаването на името на сър Уилям ми направи силно впечатление, защото по онова време той бе един от най-прочутите учени в Англия. Нещо повече, имах личен интерес към въпроси, косвено свързани със сър Уилям, и неочакваната информация, която Дайкс сподели с мен, живо ме интересуваше.
През 80-те и 90-те години броят на научните открития внезапно се беше увеличил и за всички, които се интересуваха, това беше период на големи вълнения. Намирахме се пред прага на двадесетото столетие и перспективата да влезем в новия век, заобиколени от научни чудеса, стимулираше най-добрите умове в света. Като че почти всяка седмица се появяваше по някое техническо нововъведение, обещаващо да промени начина ни на живот: електрически автобуси, карети без коне, кинематограф, американски говорещи машини… всичко това не излизаше от ума ми.
От всички тези чудеса каретата без коне ми правеше най-силно впечатление. Година преди това бях имал щастието да се поразходя с едно от тези удивителни превозни средства и оттогава, въпреки шума и някои неудобства, чувството, че подобно изобретение има голямо бъдеще, не ме напускаше.
Непосредствен резултат от тази разходка бе и моят жив интерес към развитието на тази машина. Прочитайки в някакъв вестник за американските мотористи, бях успял да убедя мистър Уестърмен, собственик на фирмата, в която работех, да започне производство на нов артикул. Нарекох изделието „маска за предпазване на зрението“. Изработена от кожа и стъкло, маската се закрепяше за главата с връзки и предпазваше очите от летящи във въздуха песъчинки, насекоми и други подобни.
Трябва да призная, че мистър Уестърмен не беше убеден в добрия пласмент на подобен артикул. Той се съгласи да се произведат само три броя и ме упълномощи да ги предложа на постоянните клиенти на фирмата ни с уговорката, че маската ще влезе в списъка за производство само при условие, че са налице твърди поръчки.
Ужасно горд със своята идея, аз много държах на нея, но в продължение на шест месеца разнасях моите маски в куфарчето си за мостри, без да мога да събудя какъвто и да било интерес у някой от клиентите. По всичко личеше, че хората не бяха убедени като мен в бъдещето на каретата без коне.
Сър Уилям Рейнолдс беше друго нещо. Той вече беше известен като един от най-прочутите мотористи в нашата страна. Рекордът му от над седемдесет мили в час, поставен при преход между Ричмънд и площада Хайд Парк Корнър в Лондон, все още не беше достигнат от никой друг.
Ако успеех да го заинтересувам с моите маски, положително и други щяха да го последват.
Ето защо запознаването ми с мис Фицгибън ставаше наложително. Същата нощ обаче, докато лежах неспокойно в леглото си, и през ум не ми минаваше колко сериозно ще променят моя живот „маските за предпазване на зрението“.
III
През целия следващ ден ме занимаваше въпросът, как да се запозная с мис Фицгибън. По време на обичайната си обиколка из магазините и търговските кантори в областта бях много разсеян и се прибрах рано в Девъншир Армс.
Както с право бе отбелязал предишната вечер Дайкс, най-трудното нещо в този хотел бе да успееш да се срещнеш с представител на отсрещния пол. Не можех да се надявам на нито един от предвидените в етикета начини за запознаване и трябваше да се обърна направо към мис Фицгибън. Можех, разбира се, да помоля мисис Ансън да ме представи, но чувствах, че нейното присъствие щеше само да попречи на моите планове.
Разсеяността ми през деня се дължеше и на интереса ми към личността на мис Фицгибън. Покровителственото отношение на мисис Ансън само доказваше, че тя е млада и неомъжена. Това още повече усложняваше задачата ми, защото желанието ми да й се представя положително щеше да бъде изтълкувано като намек за намерения, сродни с тези на Дайкс.
Във фоайето на хотела нямаше никого и използувах случая да хвърля поглед в книгата за гости. Информацията на Дайкс се потвърди — с ясен хубав почерк бе написано: „Мис А. Фицгибън, дом Рейнолдс, Ричмънд Хил, Съри“.
Преди да се кача в стаята си, надникнах в салона, където изправен пред камината, стоеше Дайкс и четеше „Таймс“.
Предложих му да вечеряме заедно и след това да се поразходим до някоя кръчма.
— Чудесна идея! — възкликна Дайкс. — Да не би да празнувате някакъв успех?
— Не съвсем. По-скоро мисля за бъдещето.
— Правилна стратегия, Търнбул. Да се срещнем към шест.
Така и направихме, а след вечерята се настанихме в уютното заведение „Кралската глава“. Когато пред нас се появиха две чаши портер1 и Дайкс запали цигара, повдигнах въпроса, който бе завладял съзнанието ми.
— Нали снощи искахте да се обзаложа с вас?
— Какво имате пред вид?
— Нима не разбирате?
— Ах, да, търговската пътничка — сети се Дайкс.
— Питам се, ако се бях съгласил на облога, дали вече щях да ви дължа 5 шилинга?
— Не бързайте толкова, приятелю. Загадъчната дама седя затворена с мисис Ансън, докато си легнах, а на сутринта от нея нямаше и следа. Нашата хазайка ревниво я пази.
— Смятате ли, че е нейна приятелка?
— Не вярвам. Записана е като гостенка на хотела.
— Да, разбира се — съгласих се аз.
— Променил сте тона си от снощи. Мислех, че не се интересувате от дамата.
— Просто питам — побързах да отбележа. — Изглеждахте твърдо решен да се запознаете с нея и искам да зная имахте ли успех.
— Вижте какво, Търнбул. Обмислих обстоятелствата и реших, че е по-добре да проявя таланта си в Лондон. Не виждам как бих могъл без участието на мисис Ансън да се запозная с дамата. С други думи, скъпи ми приятелю, пазя си силите за края на седмицата.
Дайкс се увлече и заразказва последните си подвизи, а аз тайно се усмихнах в себе си, защото макар че не научих нищо ново за младата жена, поне не рискувах да се окажа в неудобното положение на
