Машината на пространството

— Не, мис Фицгибън. Разбирате ли, фирмата, в която работя, произвежда…

Не довърших, защото в същия момент слухът ми долови шум, който този път наистина разстрои мис Фицгибън. Няколко мига по-късно по вратата рязко и настойчиво се почука.

III

— Мис Фицгибън! — Това беше гласът на мисис Ансън.

Хвърлих отчаян поглед към новата си позната.

— Какво ще правим? — прошепнах аз. — Ако ме заварят тук по това време…

— Мълчете… оставете всичко на мен.

Отвън отново се разнесе:

— Мис Фицгибън!

Тя бързо стана, отиде в най-отдалечения край на стаята и спря до леглото.

— Какво има, мисис Ансън? — обади се младата жена с престорено слаб и уморен глас.

За миг настана тишина, след което последва:

— Камериерката донесе ли ви бутилка с топла вода?

— Да, благодаря ви. Дори си легнах вече.

— Но всичките ви лампи светят.

Младата жена посочи към вратата и отчаяно замаха с ръце. Веднага разбрах какво искаше да ми каже и бързо се дръпнах встрани, така че, ако някой надникне през ключалката, да не ме види.

— Ще почета малко. Лека нощ, мисис Ансън.

От другата страна на вратата отново настъпи мълчание, от което нервите ми така се опънаха, че още малко и щях да закрещя.

— Стори ми се, че чух мъжки глас в стаята ви.

— Съвсем сама съм — отвърна мис Фицгибън. Лицето й почервеня. Трудно мога да кажа от неудобство или от гняв.

— Не вярвам да съм сбъркала.

— Моля ви почакайте една минута — каза мис Фицгибън.

Сетне тихо приближи до мен и почти докосна с устни ухото ми.

— Ще трябва да я пусна — прошепна тя. — Знам какво да правя. Моля ви, само да се обърнете.

— Какво? — удивих се аз.

— Обърнете се с гръб… моля ви!

Изгледах я в мъчително недоумение, но на края се подчиних. Чух, че се отдалечава от мен и отива към гардероба, след което долових звуци от припряно разкопчавам на копчета — очевидно тя събличаше дрехата си. Стиснах здраво очи и дори ги затиснах с ръце. Чудовищното състояние, в което се намирах, нямаше равно на себе си.

Вратата на гардероба се затвори и усетих, че някой докосва ръката ми. Отворих очи: мис Фицгибън стоеше до мен, облечена в дълъг раиран халат от фланелен плат. Извадила беше фуркетите от косата си и тя свободно се спущаше около лицето й.

— Вземете това — прошепна ми тя, бутвайки двете чаши в ръцете ми. — Чакайте в банята.

— Мис Фицгибън, налага се да вляза! — обади се мисис Ансън.

Запрепъвах се към банята, с крайчеца на окото си обаче забелязах, че мис Фицгибън отмята покривките на леглото и разхвърля чаршафите и възглавниците. Сетне грабна куфара ми и го бутна под шезлонга. Влязох в банята и затворих вратата след себе си. Облегнах се на стената и усетих в тъмното как ръцете ми треперят.

Чух, че вратата на стаята се отвори.

— Какво има, мисис Ансън?

Стъпките на мисис Ансън бързо и решително отекнаха в стаята. Представих си я как подозрително оглежда стаята и очаквах момента, когато ще връхлети в банята.

— Мис Фицгибън, вече е много късно. Защо не сте заспала още?

— Исках малко да почета. Ако не бяхте почукали сега, вече сигурно щях да съм заспала.

— Чух ясно мъжки глас тук.

— Но нали сама се уверихте… Сама съм. Защо да не е било от съседната стая?

— Идваше оттук.

— Слушали сте на вратата?

— Разбира се, че не съм слушала! Просто минавах по коридора долу, отивайки към стаята си.

— Тогава нищо чудно да сте сбъркали. Аз също чух гласове.

Мисис Ансън внезапно промени тона:

— Скъпа моя Амелия, в същност правя го за ваше добро. Вие не познавате тези търговци така, както аз ги познавам. Вие сте млада и невинна, а аз отговарям за вашата безопасност.

— Двадесет и две годишна съм, мисис Ансън, и съм в състояние да отговарям за своята сигурност. А сега, моля ви, оставете ме, защото искам да спя.

Тонът на мисис Ансън отново се промени:

— А как ще разбера дали не ме мамите?

— Проверете сама, мисис Ансън! — Мис Фицгибън се приближи до банята и широко разтвори вратата. Тя ме чукна по рамото, но и ме скри. — Проверете навсякъде! Не искате ли да погледнете и в гардероба ми? Или предпочитате да надникнете под леглото?

— Излишно е да ставате груба, мис Фицгибън! Готова съм да повярвам на думите ви.

— Тогава бъдете така любезна да ме оставите на мира, тъй като съм имала тежък ден и съм уморена.

За кратко време настъпи тишина. После мисис Ансън каза:

— Много добре, Амелия. Желая ви лека нощ.

— Лека нощ, мисис Ансън.

Чух как стъпките на собственицата на хотела се отправиха към вратата, а сетне надолу по стълбите. Настъпи нова, доста по-продължителна тишина и чак тогава вратата на стаята хлопна.

Мис Фицгибън дойде в банята и обезсилена се облегна на касата на вратата.

— Отиде си — въздъхна тя.

IV

Младата жена взе от ръката ми едната от чашите и глътна съдържанието й на един дъх.

— Искате ли още малко? — попита тя тихо.

— Да, ако може.

Бутилката беше почти празна, но ние си разделихме останалото.

Гледах осветеното от газената лампа лице на мис Фицгибън и се питах дали и моето изглежда толкова пепеляво.

— Аз, разбира се, трябва веднага да си отида — забелязах аз.

Тя поклати глава.

— Ще ви видят. Мисис Ансън не ще посмее да дойде отново в стаята, но положително няма да си легне веднага.

— Какво да правя тогава?

— Налага се да почакаме. Мисля, че ако излезете след половин час, тя вече няма да е наблизо.

— Държим се така, сякаш сме виновни — казах аз. — Защо да не отида право при мисис Ансън и да й разкажа всичко, както си е?

— Защото вече излъгахме и тя ме видя по халат.

— А, да, разбира се.

— Ще загася светлината, като че вече съм си легнала. Ще запаля само малката газена лампа.

Тя посочи един параван и каза:

— Ако пренесете това пред входната врата, мистър Търнбул, то ще закрива светлината, а и гласовете