се. Там има нещо, кълна се… изглежда почти живо, сякаш се опитва да излезе. Грегъри, виждаш ли това?
Хейзълиъс вдигна поглед към Визуализатора и се втрещи, а по лицето му се изписа изненада. Обърна се.
— Рей? Какво става с Визуализатора?
— Нямам представа. Получавам постоянен поток последователни данни от детекторите. Изглежда Изабела не се е сринала.
— Какво мислиш за това нещо на екрана?
Чън вдигна поглед и очите й се разшириха.
— Исусе! Нямам представа…
— Движи се — каза Долби, — сякаш се показва. Детекторите пееха, а в стаята отекваше пронизителният им вой.
— Рей, това са безсмислени данни — каза Едълстайн. — Компютърът се срина, не е възможно да са реални.
— Не съм сигурен, че са безсмислени — намеси се Хейзълиъс. — Майкъл, ти какво мислиш?
Специалистът по елементарните частици наблюдаваше изображението като омагьосан.
— Нищо не ми говори. Нито един от цветовете и от формите не отговаря на енергии на частици, на заряди и на класове. Дори не е радиално разположено около С-нула — по-скоро е някакъв странен магнитен облак от плазма.
— Казвам ви, движи се, излиза — настоя Долби. — Прилича на… Исусе, какво е това, по дяволите? — Той стисна очи, опитвайки се да прогони болезненото изтощение. Може би му се привиждаше. Отвори очи. Изображението все още беше там. И растеше.
— Изключете я! Изключете Изабела! — изкрещя Мърсър.
Изведнъж екранът се изпълни със снежинки и угасна.
— Какво става, по дяволите? — извика Чън и заблъска с пръсти по клавиатурата. — Изгубих всички входящи данни!
В центъра на екрана бавно се появи една дума. Всички от екипа замълчаха и впериха поглед. Дори гласът на Волконски, който се извисяваше превъзбудено, секна като пресечен. Никой не помръдваше.
След това Волконски избухна в смях — напрегнат, писклив, истеричен, отчаян.
Долби усети прилив на ярост:
— Кучи син, ти си го направил!
Волконски поклати глава, размахвайки мазните си кичури.
— Смешно ли ти се струва? — попита Долби и се надигна от мястото си пред компютъра със стиснати юмруци. — Хакваш експеримент за четирийсет милиарда долара и това ти се струва смешно?!
— Нищо не хаквам — отговори Волконски и избърса уста. — Млъквай, по дяволите!
Долби се обърна с лице към екипа.
— Кой го направи? Кой е бърникал в Изабела? — после се извърна към Визуализатора и прочете на глас изписаната там дума, по-скоро ядно я изплю: — ПОЗДРАВИ! — Отново се обърна. — Ще убия копелето, което направи това!
2.
Уайман Форд огледа намиращия се на Седемнайсета улица във Вашингтон кабинет на доктор Стантън Локууд III, президентски съветник по научните въпроси. От дългия си опит във Вашингтон Форд знаеше, че макар кабинетът да представя преди всичко външната, публична страна на човека, той винаги издава по някакъв начин и тайната на човека вътре. Форд обходи с поглед стаята, търсейки тази тайна.
Кабинетът бе обзаведен в така наречения от Форд стил ВВВР — Важен вашингтонски властови ресурс. Старинните предмети бяха до един оригинални и от най-добро качество — от бюрото от Втората империя, голямо и грозно като джип Хамър, до позлатения френски стоящ часовник и заглушаващия стъпките мек ориенталски килим на пода. Всичко струваше цяло състояние. Разбира се, имаше и задължителната „стена на властта“, на която бяха закачени дипломи в рамка и снимки на обитателя на кабинета с президенти, посланици и членове на правителството.
Стантън Локууд искаше светът да го възприема като важен и богат, властен и дискретен. Но до Форд достигаше единствено свирепото му усилие. Това бе човек, решен да бъде такъв, какъвто не е.
Локууд изчака гостът му да се настани в креслото от отсрещната страна на ниската масичка. Кръстоса крака и заглади с издължената си бяла ръка гънките по габардинения си панталон.
— Да прескочим обичайните за Вашингтон формалности — каза той. — Аз съм Стан.
— Уайман. — Облегна се и впери поглед в Локууд: красив, над петдесет и пет, с прическа за сто долара и добре облечено в тъмносив костюм поддържано в спортната зала тяло. Вероятно играеше скуош. Дори снимката върху бюрото на трите съвършени, рошави деца и привлекателната им майка притежаваше индивидуалност, колкото реклама на финансови услуги.
— Е, чувал съм отлични отзиви за теб, Уайман, от предишните ти колеги в Ленгли — поде Локууд. — Съжаляват, че си напуснал.
Форд кимна.
— Случилото се със съпругата ти е ужасно. Много съжалявам.
Форд се помъчи да не се напряга. Така и не бе измислил как да реагира, когато хората споменаваха мъртвата му съпруга.
— Разбрах, че си прекарал две години в манастир.
— Почти три.
— Не ти ли допадна монашеският живот?
— Нужна е специална нагласа, за да бъде човек монах.
— Значи напусна манастира и си отвори агенция.
— Все някак трябва да си изкарвам прехраната.
— Някакви интересни случаи?
— Нямам никакви случаи. Тъкмо отворих агенцията. Вие сте първият ми клиент, ако за това става дума.
— Да. Имам специална задача за теб и трябва веднага да се заемеш. Ще отнеме десет дни, може би две седмици.
Форд кимна.
— Има една подробност, която трябва да изясня предварително. След като ти опиша задачата, вече няма да можеш да се откажеш. Работата е в Съединените щати, не е рискована и не е трудна — поне според мен. Независимо дали ще успееш, или ще се провалиш, не трябва да обелваш и дума за задачата. Боя се, че няма да можеш да я включиш в професионалната си биография.
— А възнаграждението?
— Сто хиляди долара в брой под масата, плюс законно добро възнаграждение в съответствие с работата ти под прикритие. — Той изви вежди: — Искаш ли да чуеш повече?
Никакво колебание.
— Продължете.
— Прекрасно. — Локууд измъкна още една папка. — Виждам, че имаш бакалавърска степен по антропология от Харвард. Трябва ни антрополог.
— В такъв случай, боя се, че не съм вашият човек. Това беше само специалността ми като бакалавър. След това учих в МИТ3 и защитих докторат по кибернетика. Работата ми в ЦРУ беше свързана предимно с криптология и компютри. Отдавна престанах да се занимавам с антропология.
Локууд махна небрежно с ръка и пръстенът4 му от Принстън проблесна.
