— Рамзес, погледни каква красива девойка!…
Князът, вместо да погледне, изскочи на пътечката и препречи пътя на момичето. Девойката наистина беше прекрасна, с гръцки черти на лицето. Кожата й имаше цвета на слонова кост. Изпод воала върху главата й се показваше буйна черна коса, събрана в кок. Беше облечена с дълга до земята бяла дреха, която повдигаше с едната си ръка; под прозрачната материя се виждаха момичешките й гърди, обли като ябълки.
— Коя си ти, девойко? — попита Рамзес. Суровите бръчки бяха изчезнали от челото му, очите му заискриха.
— О, Йехова!… Татко!… — извика девойката в ужас и се спря неподвижно на пътечката.
Постепенно обаче се успокои, а в кадифените й очи отново се върна обичайният израз на мека тъга.
— Откъде си се взел тук?… — попита тя Рамзес с леко разтреперан глас. — Виждам, че си войник, а на войниците е забранено да влизат тук.
— Защо им е забранено?
— Защото това е земя на голям господар, на Сезофрис…
— О-хо!… — усмихна се Рамзес.
— Не се смей, защото ей сега ще побледнееш. Господарят Сезофрис е писар на господаря Хайрес, който носи ветрилото над най-достойния номарх на Мемфис… Баща ми го е виждал и е падал ничком пред него.
— О-хо!… — повтаряше Рамзес и продължаваше да се смее.
— Думите ти са много дръзки — каза девойката и сви вежди. — Ако по лицето ти не личеше, че си добър, щях да помисля, че си грък наемник или разбойник.
— Още не е такъв, но може би някога ще стане най-големият разбойник, който е виждала тая земя — намеси се елегантният Тутмозис, като поправяше перуката си.
— А ти трябва да си танцьор — отвърна вече посмело момичето. — О! Дори съм сигурна, че съм те виждала на панаира в Пи-Байлос… като омагьосваше змии…
Двамата младежи изпаднаха в прекрасно настроение.
— А ти коя си? — попита Рамзес девойката и улови ръката й, но тя я дръпна веднага.
— Не бъди толкова смел. Аз съм Сара, дъщерята на Гедеон, управител на тоя чифлик.
— Еврейка?… — каза Рамзес и по лицето му премина сянка.
— Какво от това?… Какво от това?… — извика Тутмозис. — Да не мислиш, че еврейките са по-малко сладки от египтянките?… Те са само по-скромни и по-мъчнодостъпни, но това придава необикновена прелест на любовта им.
— Значи, вие сте езичници — рече Сара с чувство за собствено достойнство. — Починете си, ако сте изморени, наберете си грозде и си вървете с бога. Нашите ратаи не се радват много на такива гости.
Девойката поиска да си тръгне, но Рамзес я задържа.
— Стой… Ти ми се хареса и не можеш да ни оставиш така.
— Тебе те е обладал злият дух. Никой в тая долина не би посмял да ми говори по тоя начин… — възмути се Сара.
— Знаеш ли — намеси се Тутмозис, — тоя младеж е офицер в жреческия полк на Птах и е писар при писаря на един господар, който носи ветрилото над оня, дето носи ветрилото зад номарха на град Хабу.
— Сигурно е офицер — отвърна Сара, като гледаше замислено Рамзес. — А може би дори той самият е големец?… — добави тя и сложи пръст на устата си.
— Какъвто и да съм, твоята хубост надминава моя сан — каза внезапно Рамзес. — Но кажи, вярно ли е, че вие… че вие ядете свинско?…
Сара го погледна обидено, а Тутмозис се намеси:
— Вижда се, че ти никак не познаваш еврейките!… Знай тогава, че евреинът предпочита да умре, отколкото да яде свинско месо, което впрочем аз не смятам за много лошо…
— Но котки убивате, нали? — настояваше Рамзес, като стискаше ръцете на Сара и я гледаше в очите.
— И това са приказки… подли приказки!… — извика Тутмозис. — Можеше да ме попиташ мене за тия неща, вместо да плещиш глупости… Ами че аз съм имал три еврейки любовници…
— Досега говореше истината, но сега лъжеш — обади се Сара. — Еврейката не става любовница на никого! — добави тя гордо.
— Дори любовница на писар при такъв господар, който носи ветрилото над мемфиския номарх?… — попита Тутмозис с подигравателен тон.
— Дори…
— Дори любовница на самия господар, който носи ветрилото?…
Сара се поколеба, но отвърна:
— Дори.
— Значи, не би станала любовница и на самия номарх?…
Девойката отпусна ръце. Тя гледаше учудено ту единия, ту другия, устните й трепереха, а очите й се наляха със сълзи.
— Кои сте вие?… — попита тя разтревожена. — Слязохте тук от хълмовете като пътници, които искат хляб и вода… Но говорите с мене като високопоставени господари… Какви сте вие?… Твоят меч — обърна се тя към Рамзес — е обсипан със смарагди, а на шията си носиш огърлица, каквато няма в съкровищницата си дори нашият господар, милостивият Сезофрис…
— По-добре отговори ми дали ти харесвам!… — попита я настоятелно Рамзес, като стискаше ръката й и я гледаше нежно в очите.
— Хубав си като архангел Гавраил, но аз се боя от тебе, защото не зная кой си…
Внезапно иззад хълма долетя звук на тръба.
— Викат те — извика Тутмозис.
— Ами ако аз бях толкова голям господар, колкото вашият Сезофрис?… — попита князът.
— Ти наистина би могъл да бъдеш такъв… — прошепна Сара.
— Ами ако аз нося ветрилото над мемфиския номарх?
— Може би си дори толкова голям…
Някъде на хълма се обади втора тръба.
— Да вървим, Рамзес!… — настоя разтревоженият Тутмозис.
— Ами ако аз съм… престолонаследникът, ще дойдеш ли при мене, девойко? — попита князът.
— О, Йехова!… — викна Сара а падна на колене. В тоя миг от различни места затръбиха тревога.
— Да тичаме!… — извика отчаяно Тутмозис. — Не чуваш ли, че в лагера има тревога?…
Престолонаследникът свали бързо огърлицата от шията си, сложи я на Сара и каза:
— Дай това на баща си, купувам те от него… Прощавай, бъди здрава…
После я целуна горещо по устата, а тя прегърна краката му. Но той скочи, изтича няколко крачки, ала пак се върна и отново почна да обсипва с целувки лицето и гарвановочерната й коса, сякаш не чуваше нетърпеливите звуци на тръбите.
— В името на негово величество фараона призовавам те да вървиш след мене!… — изкрещя Тутмозис и хвана княза за ръката.
Завтекоха се натам, откъдето долитаха звуците на тръбите. От време на време Рамзес се олюляваше като пиян и извръщаше глава. Най-сетне почнаха да се катерят по насрещния хълм.
„И тоя човек иска да се бори с жреците!…“ — мислеше Тутмозис.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Престолонаследникът и другарят му тичаха около четвърт час по скалистия хребет на хълма и чуваха все по-близо тръбите, които още по-силно свиреха тревога. Най-сетне те се озоваха на такова място, откъдето можеше да се обгърне с поглед цялата околност.
Наляво се виеше пътят, отвъд който ясно се виждаше град Пи-Байлос, намиращите се отвъд него полкове на престолонаследника и грамаден облак прах, който се издигаше над настъпващия от изток
