велосипеди, игри на топка, случки, толкова тривиални, че тя не можеше да разбере защо се сеща за тях сега, защо дори си спомня за тях — и се комбинираха с наново изиграни епизоди от дяволското й пътуване същия ден, ехото от лунатичното пеене отвън и изникващите сенки в потискащата спалня, които предизвикваха зловещи видения.

Фернанда Пондероза изпитваше странното чувство, че вече не е сама в стаята и се протегна да запали лампата, за да разсее страховете си. Внезапно видя Силвана, седнала на другия край на леглото, да я гледа. Фернанда Пондероза изкрещя.

— Значи най-сетне се появи тук — просъска Силвана. — Защо?

— Имах чувството, аз… — Фернанда Пондероза заекна.

— Все още ли вярваш в налудничавите си усещания, а? — прекъсна я Силвана. — Все още се рееш? Някои неща никога не се променят. Е, какво искаш?

— Само да сложа в ред отношенията ни — толкова ли е лошо? — Сърцето на Фернанда Пондероза биеше силно. — Преди малко ходих на гробищата, опитвах се да разговарям с теб, да ти обясня. Не ме ли чу?

— Не прекарвам много време там; това място ме кара да потръпвам. Все едно, спести ми обясненията си. Някои неща не могат никога да се оправят. Само защото съм мъртва, не означава да си въобразяваш, че сега всичко е наред.

С тези думи тя изчезна. Не остави след себе си нищо друго освен вдлъбнатина на опънатата покривка на леглото сам, където бе седяла.

— Хайде де, не можем ли да опитаме? — извика Фернанда Пондероза, въпреки че стаята бе празна и всъщност тя говореше на себе си.

— Силвана?

— Къде си?

— Би ли се върнала?

— Не може ли просто да поговорим?

Но Силвана бе имала последната дума, както винаги, и си бе тръгнала.

Трета глава

През останалата част от нощта Фернанда Пондероза беше нервна и бдителна. Ще се върне ли Силвана? Мина доста време, преди сърцето й да върне нормалния си ритъм и дишането й да се успокои. Отново и отново тя разговаряше със сестра си, премисляше онова, което бе искала да й каже, но не бе имала шанса. Ала се сблъскваше с тишина и спокойствие. Всеки звук в скрибуцащата стара къща и околността я караше да подскача в очакване.

Най-сетне, към зазоряване, сънят я пребори, но това не бе спокойният сън, от който тя толкова много се нуждаеше. Обсадиха я кошмари. Някой я биеше, тя не можеше да разбере кой и не бе в състояние да се защити. Мъчеше се да се измъкне през пластовете на съня и да се събуди, но не успяваше да достигне повърхността. Опитваше се да избяга, но мощна сила я задържаше.

Накрая все пак се събуди и изпита огромно облекчение, че това са били само сънища. Ами Силвана — и тя ли беше само сън? Или Фернанда Пондероза наистина бе видяла призрака на сестра си през нощта?

Докато лежеше и размишляваше, осъзна, че един вътрешен глас я кара да стане, поне за малко, а тя винаги се вслушваше в тези гласове. Тъй като бе свободен дух, отиде там, накъдето я поведоха виденията й, подчинявайки се на волята на времето и приливите, а също и на бриза, който й сочеше нова посока.

Макар да бе с богата фантазия, Фернанда Пондероза също така бе и практична. Даде си сметка, че след като бе изминала целия този път, трябваше да се опита да се помири със Силвана. Знаеше, че ако не го направи, сигурно ще продължи да бъде преследвана от разкаянието. Фернанда Пондероза знаеше също, че фамилният бизнес може да й е от полза. По време на пътуванията си тя бе натрупала опит с различни професии, а работата в месарницата щеше да е по-лесна от много други неща, които бе правила. Надяваше се, че това ще умилостиви Силвана и ще я запознае с живота на сестра й. Накрая, тъй като не усещаше засега да я привлича някое друго място, реши, че тук е точно толкова добре, колкото и някъде другаде.

Затова тя стана от леглото, дръпна пердетата и отвори капаците. Установи, че слънцето вече е изгряло, и от прозореца тя се наслади на красотата на околността: срещу нея се простираше равнината, цялата й площ се разделяше грижливо на оградени с плет участъци, засети с пшеница, ръж и ечемик. Редове здрави лозови насаждения се опираха рамо о рамо, в нивите млади слънчогледи кимаха с лениво отпуснатите си глави, а моравите бяха покрити със свежа, ментово зелена трева.

Долу, под прозореца, мебелите бяха покрити с капки роса. Паяците бяха започнали вече работния си ден и предяха проблясващи струни от предмет на предмет, все едно опасваха коледно дърво с лампички. Язовец се бе настанил в сандъка, гълъби гнездяха в косата на богинята Афродита, около чийто постамент бяха попадали парчета мрамор във формата на сълзи.

Фернанда Пондероза освободи семейството костенурки под голямото дърво от едната страна на къщата. Маймуната Оскар седеше в клоните и наблюдаваше как тя дотътри статуята на богинята в средата на двора, а после намъкна останалото в къщата. То представляваше еклектична смесица, която успя да се намърда между покритите с прах вещи на сестра й и зет й. Тя не си направи труда да подрежда. Знаеше, че няма да остане кой знае колко дълго, за да си струва усилието.

Когато приключи, излезе, за да открие Мария Календа, която живееше в една от постройките в далечния край на имота, близо до свинските кочини. Мария Календа всячески избягваше къщата, защото знаеше, че е обитавана от призраци. Виденията на Пердита Касторини, отдавна починалата майка на Примо и Фиделио, предизвикваха чудовищни подутини по тялото й и тя трябваше да се маже с чудодеен мехлем, преди да си легне. Другите призраци причиняваха различни симптоми, а в сегашната криза тя просто нямаше време за алергични реакции.

Докато прекосяваше разстоянието, около Фернанда Пондероза танцуваше трупа миниатюрни кози. Когато мина край кочините, свинете я изгледаха печално. Дори шумните бебета не издадоха звук. Скръбта им се дължеше на смъртта в семейството.

Фернанда Пондероза си проправи път към сградите в далечината. Тя различи две или три фигури, които работеха там. Когато се приближи, си даде сметка, че са само двама души — Мария Календа и някакъв мъж, а между тях на рамка от греди и въжета бе окачено заклано прасе. Мария Календа събираше в кофа кръвта, която се изливаше от дълбока рана в гръдния кош. На края на носа й имаше огромен цирей, който пулсираше като маяк.

— Призраците ходят по земята — съобщи тя на Фернанда Пондероза и посочи към издутината с косматия си пръст. — Можете да бъдете сигурна, неумрелите са сред нас.

Може би беше права.

Мъжът се изправи, когато Фернанда Пондероза се приближи. Очите му я изпиха като кристална вода в жега.

Не носеше риза, само груби непромокаеми панталони и гумени ботуши, а едрите му, широки шоколадови гърди, които започнаха да се издигат и спускат, щом я видя, бяха изцапани с кръв от прасето, което току-що беше заклал. Беше висок. Толкова висок, че Фернанда Пондероза трябваше да отметне глава назад, за да го погледне в лицето. Не беше пълен, а набит и мускулест, с широки рамене. След това тя не беше в състояние да каже кои точно негови черти са я поразили. Дали беше косата му, гъста и буйна, лъскаво черна и съществуваща сама за себе си? Беше жива. Сама се чупеше на къдрици. Разделяше се на едни места, после на други. Огъваше се и трептеше. Или бяха очите му? Не приличаха на ничии други очи, които бе виждала. Тъмни, на практика черни, като горящи въглени. Очи на животно, на диво животно.

Фернанда Пондероза усещаше върху себе си осезаемо как я изгарят, но тя беше свикнала с това. Спряха се на гънките на лешниково кафявата цепка на бюста, на змиевидните й извивки, на пухкавите устни.

— Е, ще ни спасите ли? — попита тихо Примо Касторини, очевидно това бе той, деверът на Силвана. Гласът му бе равен, внушаващ респект или сарказъм в зависимост от това как човек би предпочел да го приеме. Бе толкова плътен, колкото черни бяха очите му.

— Не е ли това прекрасно? — добави той по посока на Мария Календа, която се подсмихваше, а кривогледите й очи се стрелкаха мълниеносно между него и Фернанда Пондероза, докато тя се

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×