— Е, поиграх си. — На всички игри Клатето играеше само по веднъж. Можеше да погледа две-три минути как се играе дадена игра, после хващаше джойстика и опердашваше максималния брой точки. И след това никога вече не я поглеждаше.
— И не ти се случи нищо… хммм… шантаво?
— Като например?
— Като например… — Джони се запъна. Можеше да разкаже всичко на Клатето — и после Клатето щеше да се разхили или пък нямаше да му повярва, или пък щеше да му каже, че е била някаква закачка или нещо от сорта, номер някакъв. Или пък вирус. Клатето си имаше цели дискети, пълни с компютърни вируси. Не че правеше нещо с тях. Просто си ги събираше, както другите събират марки и разни такива работи.
Можеше да каже на Клатето — и след това станалото вече някак си нямаше да е истинско.
— Ами… такова де… шантаво, нали знаеш.
— Като например?
— Идиотско. Хммм… Абе, такова… като в живота.
— Ама то така и трябва да бъде! Че нали си пише: „Съвсем като наистина.“ Надявам се, че си прочел инструкциите. Татко си пропиля цялата обедна почивка да ти ги преснима.
Джони се усмихна криво.
— Да. Разбрах. По-добре тогава да взема да ги прочета. Благодаря за „Звездният пилот…“
— „Терабомбър“. Татко ми донесе от Щатите „Алабама Смит и Перлите на съдбата“. Мога да ти я запиша, ако ми върнеш дискетата.
— Става — отвърна Джони.
— Жестока е.
— Става.
Никога не му беше стигал куражът да си признае пред Клатето, че не е играл и на половината игри, които му даваше. Не успяваше. Не и ако искаше да има време и за ядене и спане. Но всъщност, проблем нямаше — Клатето никога не го и питаше. Колкото до Клатето — според него компютърните игри съществуваха не за да си играе човек на тях. Те съществуваха, за да може човек да им пробие защитата, да ги пренапише така, че да му се полагат още сума ти допълнителни животи или каквото там щеш, а после да ги записва и да ги раздава на когото си иска.
— Написа ли си домашното по история? — попита Клатето.
— Дръж — подаде му го Джони. — „Какво е да си селянин по време на Гражданската война в Англия?“ Три страници.
— Благодаря — кимна Клатето. — Бързо си го опаткал.
— Ами нали миналия срок по география трябваше да пишем „Какво е да си селянин в Боливия?“ Само разкарах ламите и набутах вътре разни работи за крале с отсечени глави. Първо наблягаш на такива работи, а после започваш да се оплакваш от лошото време и калпавата реколта — и нямаш грешка, ако ти се налага в някое съчинение да се правиш на селянин.
Джони лежеше на леглото си и четеше „Само ти можеш да спасиш човечеството“.
Спомняше си времената, когато все още се намираха игри, чиито инструкции се състояха от неща като: „Натиснете < за «ляво», > за «дясно» и огън за стрелба.“
Но сега се налагаше да четеш цели книжици, които да ти обясняват играта. Всъщност това си бяха чисти инструкции, ама ги водеха „романи“.
Отчасти това представляваше Антиклатиева защита. На някого си в Америка или кой го знае къде му беше хрумнало, че е страшно хитро да накараш играта да ти задава въпросчета от сорта на „Коя е първата дума на ред двадесет и трети, страница деветнадесета в инструкциите?“ и после да се самоизключва, ако не отговориш вярно; очевидно, тия никога не бяха и чували за фотокопира в офиса на таткото на Клатето.
Та значи, ето как го пишеше в книжката: скрийуийците бяха изникнали от нищото и бомбардирали няколко обитавани от хора планети. И бяха разпертушинили почти всички звездолети. И накрая останал само един — този, експерименталния. И той е единственото нещо, изпречило се на пътя на скрийуийските орди. И само ти… — това ще рече: Джон Максуел, дванадесетгодишен, — след като се прибереш от училище и преди да хапнеш нещо и да се заловиш с домашните си, можеш да спасиш човечеството.
И никъде не се споменаваше какво точно трябва да правиш, ако скрийуийските орди изобщо не желаят да се бият.
Той включи компютъра и натисна клавиша „старт на играта“.
Ето го пак кораба — точно в средата на екрана.
Джони хвана замислено джойстика.
На екрана мигом се появи съобщение. Е, не точно съобщение. По-скоро картинка. Половин дузина яйцевидни топчици с опашчици. Нито мърдаха, нито шаваха.
Що за съобщение? — помисли си той.
Може би трябваше да изпрати някакво специално съобщение. „Пукни, влечуго!“ май не звучеше много подходящо за момента.
Набра:
— Кво става?
На екрана незабавно се появи изписан с жълти букви отговор:
— Предаваме се. Не стреляй. Виж — това са снимки на децата ни.
Той изписа:
— Тва някакъв номер ли е, Клати?
Този път отговорът се позабави.
— Никакъв номер не клати. Предаваме се. Стига вече войни.
Джони се замисли, после изписа:
— Ама вие нетрябва дасе предаавет.
— Искаме да си отидем у дома.
Джони изписа:
— В кингата пише, че сте унищо жили сумати планети.
— Лъжи!!!
Джони зяпна срещу екрана. Онова, което искаше да изпише, беше следното: "Не, ама такова, искам да кажа, то това не може да го бъде, вие сте извънземни, не може да не искате да не стрелят по вас, извънземните от никоя друга игра никога не са преставали да извънземстват по екрана и никога не са казвали: „Не ЩеМ да си Ходим.“
А после му хрумна:
Те просто никога не са имали тази възможност! Не са могли.
Но сега игрите са къде-къде по-усъвършенствани.
Едно време старите мегазоиди изобщо не изглеждаха истински. Нито пък имаше книжки за тях, нито многоцветни графики.
Сигурно това е Виртуалната реалност, дето все приказват за нея по телевизията.
Той изписа:
— Ама това, в края на краищата, е само игра!
— Какво е игра?
Изписа:
— КОИ сте вие?
Екранът присветна. Отсреща го погледна нещо, което приличаше мъничко и на тритон, но по-скоро на алигатор.
— Аз съм капитанът — изписаха жълтите букви. — Не стреляй!
Джони натрака:
— Аз стрелям по вас, вие стреляте по мене. Такава е игарта.
— Но ние умираме.
Джони изписа:
— Ами понякога и аз умирам. Много често умирам даже.
