Не.
Искам да кажа — да.
Но…
…в същото това време…
…всичко това се случва и тук…
Корабът му подскочи напред.
Беше лесно. Толкова лесно беше. Просто подреждаш кръгчетата на екрана в редица — бжинг-бжинг- бжинг! — и след това натискаш копчето „огън“, докато не изпразниш всичките оръдия на кораба. Беше го правил сума ти пъти досега.
Нашественикът дори не го беше забелязал. Изстрелваше ракета след ракета, а после ги гледаше как попиляват кораби на екрана. Графиката сигурно беше много впечатляваща.
Това е то — каза си Джони. — Просто екран, на който стават разни неща. Не е истинско… Няма ръце и крака, които хвърчат сред разпръснатите отломки. Нищо и никаква игричка.
Ракетите се приближаваха.
Цялата кабина избухна в ослепително бяло.
Само за миг усети как го обгръща студеният космос, пълен с разни неща…
Етажерка. Стол. Легло.
Седеше пред компютъра. Екранът беше празен. Стискаше джойстика толкова здраво, че се наложи да се съсредоточи, за да отпусне хватката.
Часовникът до леглото показваше 6:3, защото беше повреден. Но това означаваше, че след час-час и нещо трябва да става.
Седна, уви се в одеялото си и пак се вторачи в телевизора. Будилникът спря да звъни.
Ракети и куршуми отново засипваха някакъв град. Доста приличаха на снощните. Сигурно пак ги излъчваха, по желание на зрителите.
Догади му се.
Йонеса може да помогне — реши Джони.
Обикновено висяха заедно с Клатето и Бигмак до порутения зид зад училищната библиотека. Не бяха точно банда. Ако вземете едно голямо пликче пуканки и го разтърсите, всичките дребосъци се събират в един и същи край.
На Йонеса му викаха „Йо-нес“, защото никога не казваше „йо“ за здрасти. Вече беше престанал да протестира срещу този прякор. Поне беше по-добре от „Съдбоносния“, който бе последният му прякор, и от „Гаечен ключ“, който пък беше предишният. Джони беше официалният генератор на прякори.
Йонеса твърдеше, че и „съдбоносен“ никога не е казвал. Беше изтъкнал, че Джони е бял и никога не казва „И кво? И кво? И кво?“ или пък „Задник!“.
Джони не навлезе в подробности. Просто им разказа съня, но не спомена за съобщенията на екрана. Йонеса го изслуша най-внимателно. Йонеса всичко изслушваше най-внимателно. Това притесняваше учителите — начинът, по който той изслушваше най-внимателно всичко, което кажеха. Вечно подозираха, че се опитва да ги излови в нещо.
— Това, което имаме тук, е проекция на един психологически конфликт — каза той. — Това е. Искаш ли сиренка?
— Какво е това?
— Просто хрупкаво тестено изделие с добавка на сирене…
— Искам да кажа — другото, дето го каза.
Йонеса подаде пакетчето на Бигмак.
— Ами… вашите се развеждат, нали така? Добре известен факт.
— Може и така да стане. Сега са в помирителен период.
— Доообре. И ти нищо не можеш да направиш.
— Не бива да си го мисля — вметна Джони.
— …И това определено те засяга — завърши Йонеса.
— Предполагам — предпазливо каза Джони. — Сигурно честичко ще ми се налага да си готвя самичък.
— Ха така. Та значи, ти проектираш своите… такова… потиснати емоции върху компютърната игра. Такива неща стават непрекъснато — обясняваше Йонеса. Майка му беше медицинска сестра и той искаше да стане лекар, като порасне. — Не можеш да решиш истинските си проблеми, затова ги превръщаш в проблеми, които можеш да разрешиш. Като например… ако всичко това ставаше преди тридесетина години, ти сигурно щеше да сънуваш, че се бориш с дракони или нещо такова. Това се нарича „проектирана фантазия“.
— Да спасиш стотици разумни тритони… Не ми се вижда много лесен за разрешаване проблем — възрази Джони.
— Де да знам — ухили се Бигмак. — Та-та-прас! И няма вече проблем. — Бигмак носеше през цялото време кубинки и камуфлажни панталони. Изобщо не ги сваляше. Можеше да го познаеш от сто километра по камуфлажните гащи.
— Работата е там — обясни Йонеса, — че не е наистина. Истинското си е истинско. Но онова, което става на екрана, не е.
— Разбих „Звездните трепачи“ — обади се Клатето. — Ако искате, мога да ви я дам. Всички разправят, че новата версия била много по-готина.
— Неее — проточи Джони. — Мисля си да продължа още малко с тази игра. Да видя дали ще мога да издрапам до двайсет и първо ниво.
— Ако стигнеш до двайсет и първо и им попилееш цялата флотилия, на екрана ти се появява специален номер и ако пишеш до „Гоби софтуер“, ти пращат пет лири награда — обясни Клатето. — Пишеше го в „Компютърен седмичник“.
Джони се сети за Капитанката.
— Цели пет лири? — обади се той. — Леле мале!
Следобед имаха спортен полуден. Само Бигмак се включи в играта. Преди изобщо не си падаше по тези работи, но сега бяха добавили в програмата и хокей.
— Дават ти стик да удряш хората — както го бе обяснил той.
Йонеса не се занимаваше със спортни игри поради интелектуална несъвместимост. Клатето не се занимаваше със спорт, защото учителят по физическо го беше помолил да не се занимава. Джони не се занимаваше, защото си имаше постоянна извинителна бележка, пък и без това на никого не му пукаше — така че той се прибра рано и прекара целия следобед в четене на инструкцията.
Новинарската емисия беше удължена, което означаваше, че „Тайфата“ щяха да я дават по-късно. На екрана същите онези ракети, които беше гледал предната вечер, се сипеха върху същия град, само дето сега имаше повече журналисти в ризи с пясъчен цвят и с много джобове, които развълнувано дрънкаха за същите тези ракети.
Чу как на долния етаж майка му започна да се оплаква от „Тайфата“ и по високия тон на гласовете позна, че Помирението се отлагаше.
Имаше да пише домашно по история — за Христофор Колумб. Погледна в енциклопедията и преписа към четиристотин думи — обикновено този номер минаваше. После нарисува Христофор Колумб и го оцвети.
След малко осъзна, че отлага включването на компютъра. Щом вместо да играеш игри, първо сядаш да си пишеш домашните — помисли си той, — значи наистина нещо си се сбъркал.
Е, нямаше да го заболи, ако се опиташе да изиграе един „Пакман“ или нещо такова. Бедата беше там, че призраците сигурно пак щяха да увиснат в средата на екрана и категорично да откажат да изпълзят навън и да бъдат изядени. Не смяташе, че би могъл да се справи. И без това си имаше достатъчно грижи.
Като капак на всичко баща му се качи при него с цел да се държи бащински. Случваше се веднъж на две седмици. И май нямаше начин да спре. Налагаше се да се примириш с двадесетминутен разпит за това, как
