Жътварят

— А какво имаше? — попита най-близкият до него бор.

— Лед. Ако изобщо заслужаваше да се нарича лед. В онези дни имаше свестни глетчери. А не като сегашния лед — задържа се един сезон, през следващия изчезва. Онзи се застояваше столетия наред.

— Но какво стана с него?

— Отиде си.

— Къде?

— Където отиват всички неща накрая.

— Олеле, тази беше студеничка…

— За какво говориш?

— За зимата, дето свърши преди малко.

— Ти туй зима ли го наричаш? Когато бях фиданка, имаше такива зими, че…

Дървото изчезна.

След стъписана пауза, продължила две-три години, друг от горичката се обади:

— Отиде си! Ей така! Едни ден е тук, на следващия го няма!

Ако останалите дървета бяха хора, щяха да пристъпват неловко от крак на крак.

— Случва се, момко — сдържано промълви едно от тях. — Той вече е на По-доброто място2, не се съмнявай. Беше достойно дърво.

Младият бор, само на някакви си пет хиляди сто и единадесет години, попита:

— И какво е това По-добро място?

— Не сме съвсем сигурни — отвърна някой от горичката. Потрепна неспокойно от буря, продължила около седмица. — Но според нас там има… стърготини.

И тъй като дърветата не забелязваха събития, по-кратки от денонощие, дори не чуха ударите на брадвите.

Уиндъл Пунс, най-старият магьосник сред всички преподаватели в Невидимия университет…

… средище на магията, магьосничеството и обилните трапези…

… щеше да умре скоро.

Знаеше това, макар и малко смътно заради възрастта.

Разбира се, разсъждаваше той, докато инвалидната му количка се търкаляше по каменните плочи към кабинета му на партера, всеки знае по принцип, че ще умре, дори простолюдието. Не е известно къде си, преди да се родиш, но след като вече си роден, скоро установяваш, че притежаваш заверен билет за обратния маршрут.

Магьосниците обаче знаеха точно. Разбира се, не и когато умираха от насилствена смърт, но ако краят настъпваше поради изчерпване на живота… тогава знаеха. Магьосникът обикновено биваше споходен от предчувствието навреме, за да си върне книгите в библиотеката, да се погрижи най-хубавият му костюм да е чист и да вземе на заем големи суми от приятелите си.

Пунс беше на сто и тридесет години. Сети се, че през по-голямата част от живота си е бил старец. Направо не беше честно.

А никой нищо не каза. Той спомена своята възраст пред колегите си миналата седмица, но никой не схвана намека. И днес на обяд почти не му продумваха. Дори така наречените му приятели го отбягваха, без дори да се е опитал да вземе пари на заем от тях.

Все едно всички да забравят рождения ти ден, само че е още по-зле.

Щеше да умре сам и на никого не му пукаше.

Бутна вратата с едното колело и заопипва по масичката за кутийката с огнивото.

Ето ти още една неприятна дреболия. Напоследък почти никой не си служеше с огниво. Купуваха от алхимиците кутии с големи миризливи кибритени клечки. Уиндъл не одобряваше това. Огънят е важен. Не би трябвало да го създаваш с леко драскане, защото не проявяваш никакво уважение. Такива бяха сегашните хора, все се щураха насам-натам… а и огньовете бяха едни! Да, в доброто старо време несъмнено беше по- топло. Напоследък огньовете не го сгряваха, освен ако почти не се напъхваше в тях. Имаше им нещо на дървата… не бяха свестни дърва. Напоследък всичко беше не както подобава. По- рехаво. По-размътено. Не се усещаше истински живот. И дните ставаха по-кратки. Хъм. Нещо се объркваше с дните. Едни такива късички… Хъм. Всеки ден обаче се точеше цяла вечност, което беше твърде странно, защото дните вкупом профучаваха като подплашено стадо. Хората не очакват кой знае какви дела от един магьосник на 130 години, затова Уиндъл свикна да се присламчва при масата в трапезарията два часа по-рано просто за да мине някак времето.

Безкрайни дни, а се изнизват бързо. Няма логика. Хъм. Впрочем напоследък в нищо не откриваше логиката на доброто старо време.

И вече позволяваха на недорасли момчетии да ръководят Университета. Някога тук властваха достолепни магьосници, грамадни дебели мъже с телосложение на шлепове, които бездруго трябва да гледаш отдолу нагоре. Изведнъж те изчезнаха нанякъде и Уиндъл беше принуден да търпи снизходителното отношение на разни момчурляци, които още имат собствени зъби в устата. Например онзи хлапак Ридкъли. Уиндъл си го спомняше ясно. Кльощаво хлапе с клепнали уши, което все не си бършеше носа и през първата нощ в общежитието плака за майка си. Някой се опита да напомни на Уиндъл, че сега Ридкъли е Архиканцлер. Хъм. Да не си въобразяват, че е изкуфял?

Къде се е дянало проклетото огниво? Тези пръсти… не са като пръстите в доброто старо време…

Някой смъкна покривалото от запален фенер. Друг тикна пълна чаша в опипващата ръка на Уиндъл.

— Изненада!

В коридора на къщата, обитавана от Смърт, има часовник с махало като острие, но без стрелки, защото в дома на Смърт няма друго време освен настоящето. (Естествено имало е настояще преди сегашното настояще, но и то си остава настояще. Само е малко по-старо.)

Махалото е толкова остро, че ако го бе видял Едгар Алън По, щеше да се откаже от напъните да съчинява мрачните си разкази и щеше да стане комедиант в пътуваща трупа. То се клатушка с тихо бръмчене и полека нарязва на тънки парчета периодичност пушения бут на вечността.

Смърт мина плавно край часовника и влезе в унилия здрач на своя кабинет. Неговият слуга Албърт го чакаше с кърпата и четките.

— Добро утро, господарю.

Смърт седна безмълвен в голямото си кресло. Албърт уви кърпата около ъгловатите му рамене.

— Поредният приятен ден — подхвана слугата разговорчиво.

Смърт не продума.

Албърт изтръска парцала за лъскане и дръпна назад качулката на Смърт.

— АЛБЪРТ.

— Да, сър?

Смърт извади изпод наметалото си малкия златен животомер.

— ВИЖДАШ ЛИ ТОВА?

— Да, сър. Много хубавичко е изработен. Не съм виждал такъв досега. Чий е?

— МОЯТ.

Очите на Албърт се извиха тутакси към големия животомер в черна рамка върху единия ъгъл на бюрото. В него нямаше нито песъчинка.

— Нали онзи беше вашият, сър?

— ДА, БЕШЕ. СЕГА Е ТОЗИ. ПОДАРЪК ЗА ПЕНСИОНИРАНЕТО. ОТ САМИЯ АЗРАЕЛ.

Албърт се взря в дребния предмет върху дланта на Смърт.

— Но… има пясък, сър. И тече.

— ИМЕННО.

— Но това означава, че… Исках да кажа…

— ОЗНАЧАВА, АЛБЪРТ, ЧЕ НЯКОЙ ДЕН ПЯСЪКЪТ ЩЕ ИЗТЕЧЕ ДОКРАЙ.

— Знам, сър, но… вие… Нали уж Времето се случва само на другите. Не е ли така, сър? Не и на вас,