В описанието на Прощалното тържество имаше изрични указания за масичката. Трябваше да бъде застлана с черна покривка с избродирани няколко магически сигли. На нея поставиха чиния с по-вкусни сандвичи. До чинията стърчеше чаша, пълна с вино. След оживени спорове магьосниците решиха да сложат и смешна хартиена шапчица.
В погледите на всички се четеше очакване.
Ковчежникът извади часовника си и отвори капачето.
Беше от наскоро излезлите на мода джобни часовници със стрелки, които в момента показваха девет и четвърт. Той го разтръска. От мъничък люк под числото 12 се подаде миниатюрно духче и се сопна:
— Стига си ме друсал, шефе, въртя педалите колкото сили имам.
Ковчежникът затвори часовника и се огледа унило. Май никой не гореше от желание да доближи Уиндъл Пунс. И изглежда на Ковчежника се падаше задължението да поддържа учтивия светски разговор. Обмисли подходящите теми. Във всички се криеха поводи за неловки гафове.
Уиндъл Пунс му помогна да се измъкне от положението.
— Мисля да се върна в света като жена — сподели нехайно.
Ковчежникът безмълвно отвори и затвори уста.
— Очаквам го с нетърпение — продължи Пунс. — Може да е… хъм, голяма забава.
Ковчежникът порови отчаяно в ограничения си репертоар от светски реплики, свързани с жените. Наведе се към сбръчканото ухо на Пунс.
— Не им ли се пада твърде много пране? И оправяне на легла, и готвене, и още какво ли не?
— Ха, не и при живота, който съм намислил — непреклонно заяви Уиндъл.
Ковчежникът стисна устни. Архиканцлерът потропа с лъжица по голямата маса.
— Събратя… — подхвана, щом настъпи някакво подобие на тишина.
Отвърнаха му със силни и нестройни вопли на веселие.
— … както ви е известно, тази вечер сме се събрали да почетем
Ковчежникът остави мислите си да се реят. Знаеше историйката. Архиканцлерът винаги оплескваше края, пък и сега други неща заемаха вниманието му.
Често се озърташе към масичката.
Ковчежникът беше блага, макар и твърде неспокойна душица, освен това много си харесваше работата. Отчасти и защото другите магьосници не се стремяха да му я отнемат. Например мнозина от тях копнееха за поста на Архиканцлера или пък за предводителството на някой от осемте магьоснически ордена. На практика обаче нямаше магьосник, готов да прекарва голяма част от времето си в кабинет, да прехвърля хартии и да пресмята разходи. Всички книжа на Университета рано или късно попадаха при Ковчежника, а това означаваше, че той почти винаги си лягаше вечер преуморен, но спеше сладко и не му се налагаше да търси незнайно как допълзели скорпиони в нощницата си.
Премахването на магьосник от по-висша степен беше всепризнатият начин за издигане в ордените. Но да убие Ковчежника би хрумнало само на човек, който извлича кротко удоволствие от спретнато подредени в колонки числа. Такива хора рядко стигат до убийство.3
Спомняше си отдавнашното детство в планините Овнерог. Двамата със сестра му оставяха чаша вино и сладкиш всяка Прасоколеда за Дядо Прас. Други времена — беше много по-млад, по-невеж и вероятно по- щастлив.
Например тогава не знаеше, че някой ден може да стане магьосник и заедно с други от съсловието да остави чаша вино, сладкиш и не особено вдъхващ доверие пилешки волован наред с хартиена шапчица за…
… не за Дядо Прас, а за другиго.
Когато беше момче, имаше и празненства на Прасоколеда. Винаги ставаше едно и също. Когато всички деца едва не се поболяваха от вълнение, някой от възрастните промърморваше намусено: „Май ще си имаме по-особен гост!“ И с изумителна точност се разнасяше подозрителен звън на камбанки зад прозореца, а в стаята влизаше…
… влизаше…
Ковчежникът поклати глава. Естествено влизаше нечий дядо с фалшива брада. Весел старец с цял чувал играчки, който тропаше с крака, за да отръска снега от ботушите си. Влизаше някой, който ти
Но
Разбира се, старият Уиндъл Пунс едва ли се бе настроил така към събитието. След сто и тридесет години смъртта вероятно си има своеобразна прелест. И може би проявяваш буден интерес към онова, което ще я последва.
Оплетеният анекдот на Архиканцлера стигна до своя край. Другите магьосници се разсмяха послушно и се помъчиха за кой ли път да схванат точно в какво е скрита шегата.
Ковчежникът си погледна часовника крадешком. Девет часът и двадесет минути.
Уиндъл Пунс дръпна реч. Беше дълга, несвързана и объркана, в нея се споменаваше доброто старо време и май смяташе хората наоколо за други хора, мъртви от поне петдесет години. Нямаше значение, защото отдавна бяха свикнали да не се заслушват в приказките на дъртия Уиндъл.
Ковчежникът не можеше да откъсне поглед от часовника. Отвътре се чуваше проскърцване на педали — духчето търпеливо мереше отминаването на времето.
Девет часът и двадесет и пет минути.
Ковчежникът се чудеше как ли би трябвало да се случи. Дали отвън… „Май ще си имаме по-особен гост!“… ще се чуе тропот на копита?
Ще се отвори ли вратата или Той ще влезе направо през нея? Що за глупав въпрос! Всеизвестна беше Неговата способност да прониква дори в херметично затворени места…_особено_ в херметично затворени места, като помислиш логично. Спираш си всякакъв достъп на чист въздух и останалото е само въпрос на време…
Ковчежникът обаче се надяваше, че Той няма да насилва вратата. Нервите му бездруго вече звъняха от напрежение.
Гълчавата наоколо стихваше постепенно. Ковчежникът забеляза, че и повечето от колегите му се озъртат към вратата.
Уиндъл се намираше посред полека разширяващ се кръг. Не че някой нарочно избягваше да го доближи, а сякаш напълно случайно разместване на хората в стаята ги изтласкваше встрани от него.
Магьосниците виждат Смърт. А когато умира някой от тях, Смърт се явява лично да го отведе в Отвъдното. Ковчежникът отдавна се питаше защо ли това се смята за някакво предимство…
— Не знам защо сте се вторачили тъй — подхвърли бодро Пунс.
Ковчежникът вдигна капачето на часовника си.
Малкият люк под числото 12 се отвори с едва чут трясък.
— Ей, стига си ме тръскал! — изписука духчето. — Объркваш ми сметките.
— Извинявай — изсъска Ковчежникът.
Оставаше една минута до девет и половина. Архиканцлерът пристъпи напред.
— Е, сбогом, значи, Уиндъл — промълви той и стисна изсъхналата като пергамент десница на стареца. — Тия вехти коридори няма да са същите без тебе.
— Не знам как ще го понесем — вметна Ковчежникът с благодарност, че някой го подкрепи в трудната задача.
— Късмет в следващия живот — пожела Деканът. — Отбивай се, ако наминеш насам и… сещаш се… ако помниш какъв си бил.
— И не се дръж, все едно не се познаваме, чу ли? — заръча Архиканцлерът.
Уиндъл Пунс кимна дружелюбно. Изобщо не чу какво му казаха, но кимаше по принцип.
Магьосниците като един обърнаха лица към вратата.
Люкчето под дванайсетицата отново се отвори рязко.
— Бим-бам-бум-бом — изцвърча духчето. — Зън-зън, бим-бам-бум.
