Трябва да се каже… че нямаше почти нищо, което да буди смях в мазето на Квизицията. Поне не, ако човек имаше нормално чувство за хумор. Липсваха шеговитите кратки надписи, като: „Не е необходимо да бъдете безпощадно садистични, за да работите тук, но помага!!!“

Но имаше неща, които подсказваха на мислещия човек, че Създателят на човечеството е имал наистина много непочтено чувство за хумор и пораждаха в сърцето му ярост, в състояние да взриви портите на рая.

Чашите, например. Инквизиторите спираха работа по два пъти на ден за кафе. Чашите им, които всеки един от тях си беше донесъл от вкъщи, бяха скупчени около чайника върху каменната плоча на централната пещ, която пък по чиста случайност нагряваше и машите и ножовете за мъчение.

Те бяха обвеяни в легенди, като „Подарък от Светата Пещера на Оссори“, или пък, „На Най-Великия Татко на Света“. Повечето от тях бяха нащърбени и нямаше една с друга да си приличат.

А ето ги и картичките по стените. Традиция беше, когато някой инквизитор отиде на почивка, да изпрати грубо оцветена дървена гравюра на тамошния пейзаж с някое подобаващо шеговито и нецензурно послание на гърба. Тук беше и забученото сълзливо писмо от Инквизитор Първи Клас Ишмейл „Поп“ Куум, изказващо благодарност на всички момчета, че са събрали цели 78 обола за подарък по случай пенсионирането му, и за прекрасния букет цветя за г-жа Куум; като израз на това, че той винаги ще помни дните, прекарани в яма № 3 и че очаква с нетърпение да дойде и да им помогне винаги, когато изпаднат в затруднение и им липсва работна ръка.

А всичко това означаваше следното: няма почти никакви крайности и на най-лудия психопат, които да не могат с лекота да бъдат повторени от нормален, възпитан семеен мъж, който просто ходи на работа всеки ден и има какво да върши.

На Ворбис му харесваше да знае това. Човек, който знае това, знае всичко, което трябва да се знае за хората.

В настоящия момент той седеше по дължина на пейката, върху която лежеше това, което все още, технически погледнато, беше треперещото тяло на Брат Сашо, бивш негов секретар.

Той вдигна очи към дежурния инквизитор, който кимна. Ворбис се наведе над окования секретар.

— Как се казваха те? — повтори той.

— … не знам…

— Знам, че си им давал копия от кореспонденцията ми, Сашо. Те са мошеници-еретици, които ще прекарат вечността в ада. Ще се присъединиш ли към тях?

— … не знам имена…

— Аз ти вярвах, Сашо. А ти ме шпионира. Ти предаде Църквата.

— … никакви имена…

— Истината означава край на болката, Сашо Кажи ми.

— … истината…

Ворбис въздъхна. И тогава видя един от пръстите на Сашо, който се свиваше и отпускаше под белезниците. Даваше знак.

— Да?

Той се наведе по-близо до тялото.

Сашо отвори останалото му едно око.

— … истината…

— Да?

— … Костенурката Се Движи…

Ворбис се дръпна назад с непроменено изражение. Неговото изражение рядко се променяше, освен ако той не го искаше. Инквизиторът го гледаше с ужас.

— Разбирам — каза Ворбис. Изправи се и кимна към инквизитора.

— От колко време е тук долу?

— От два дни, господарю.

— И можете да го задържите жив още…?

— Може би още два дни, господарю.

— Направете го, направете го. В крайна сметка — рече Ворбис, — наше задължение е да задържим живота колкото се може по-дълго. Не е ли така.

Инквизиторът му отвърна с нервната усмивка на някой, който е в присъствието на началника си, само една единствена дума на когото може да го прикове към пейката.

— Ъ… да, господарю.

— Ерес и лъжи навсякъде — въздъхна Ворбис. — А сега ще трябва да си търся друг секретар. Толкова е неприятно.

След двайсет минути Брута се успокои. Гласовете, тръбящи сетивно зло, сякаш бяха изчезнали.

Той продължи да се занимава с пъпешите си. Чувстваше, че тях може да разбира. Пъпешите изглеждаха далеч по-разбираеми от повечето неща.

— Ей, ти!

Брута се изправи.

— Не те чувам, гаден дух такъв! — рече той.

— О, чуваш ме и още как, момче. Така, сега това, което искам да направиш, е…

— Запушил съм си ушите!

— Отива ти. Отива ти. Така приличаш на ваза. Сега…

— Аз си тананикам! Тананикам си!

Брат Прептил, учителят по музика, бе описал гласа на Брута, сравнявайки го с гласа на разочарован лешояд, който пристига твърде късно при трупа на магарето. Хоровото пеене беше задължително за послушниците, но след много молби от страна на Брат Прептил, Брута бе получил специално разрешение да бъде освободен. Видът на голямото му, кръгло лице, изкривено от усилието да угоди, беше много лош, но това, което беше още по-лошо, бе да чуе човек гласа му, определено мощен и изпълнен с преднамерено убеждение, и който се мяташе напред-назад по тона, без нито веднъж да го уцели както трябва.

В замяна на това беше получил Допълнително Пъпеши.

Горе, в молитвените кули ято гарги отлетя бързешком.

След пълното изпълнение на „Той Тъпче Нечестивците с Копита от Нажежено Желязо“, Брута отпуши уши и се осмели да се заслуша.

Ако не се брои далечният протест на гаргите, наоколо цареше тишина.

Проработи. Довери се на Бога, казваха. И той винаги го беше правил. Докъдето се простираше назад паметта му.

Той си взе мотиката и се упъти облекчено назад към пълзящите стъбла.

Острието на мотиката тъкмо щеше да се забие в земята, когато Брута видя костенурката.

Беше малка, в основни линии жълта и покрита с прах. Черупката ѝ беше много лошо нащърбена. Имаше едно малко мънистено око — другото се бе изгубило в някоя от хилядите опасности, съпътстващи всяко бавно движещо се същество, което живее на един инч от земята.

Той се огледа. Градините бяха изцяло вътре на територията на храма, оградени от високи стени.

— Как влезе тук, малко животинче? — попита той. — Да не би да си прелетяло?

Костенурката се облещи срещу него с единственото си око. Брута изпита известна носталгия по дома. По пясъчните хълмове на родното му място имаше костенурки в изобилие.

— Бих могъл да ти дам малко маруля — рече Брута. — Но, струва ми се, че на костенурките не е разрешено да влизат в градините. Ти не си ли вредител?

Костенурката продължи да се блещи. На практика нищо не може да се блещи така, както костенурката.

Брута се почувства длъжен да направи нещо.

— Има грозде — каза той. — Може би не е грях да ти дам едно зърно. Какво ще кажеш за малко грозде, малка костенурке?

— А ти какво ще кажеш да бъдеш най-отвратителното нещо в най-дълбоката яма на ада? — отговори

Вы читаете Малки богове
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×