идиот улучва най-късно от втория път.

Но Пондър Стибънс долови леко отклонение от ритуала.

Всъщност му се стори, че преди Верънс да положи короната върху главата на младоженката, той се озърна към старата кльощава вещица. Примера му последваха почти всички, включително самата младоженка.

И старата вещица кимна едва забележимо.

Маграт беше коронясана.

Тра-ла-ла и т.н.

Младоженците стояха един до друг и донякъде зашеметено — както си му е редът в този момент — си стискаха ръцете с дългата върволица от гости.

— Убеден съм, че ще бъдете много щастливи…

— Благодаря.

— Ууук!

— Благодаря.

— Прикови го към тезгяха, лорд Фъргюсън, а сиренарите да вървят по дяволите!

— Благодаря.

— Мога ли да целуна булката?

Верънс се стресна, че празното пространство му говори. После погледна надолу.

— Извинете, но вие сте?…

— Визитката ми — поклони се Казанунда. Верънс я прочете и веждите му се качиха на челото.

— Аха. Ъ-хъм. Ъ-ъ… Брей, брей. Значи вторият най-добър, така ли?

— Затова се старая повече — похвали се Казанунда.

Верънс се озърна гузно и се наведе, като почти опря устни до ухото на джуджето.

— Може ли да си поприказваме след минутка-две?

Ланкърската трупа за танца „морис“ се събра отново за пръв път по време на приема. Не им беше лесно да си говорят. Неколцина все още подскачаха разсеяно.

— Добре — подхвана Джейсън, — някой помни ли нещо? Ама наистина.

— Помня как се почна — отвърна кошничарят Шивашки. — Няма как да го забравя. И танците в гората. Но самото Представление…

— Имаше елфи — вметна калайджията Калайджийски.

— Затуй всичко се оплеска — заяви коларят Покриварски. — И голямо викане падна.

— Май се появи и един рогат — сети се Коларов, — дето имаше грамадански…

— Всичко беше малко като насън — прекъсна го Джейсън.

— Ей, Коларов — подхвърли Тъкачев и намигна на останалите, — виждаш ли го оня маймуняк? Щеше нещо да го питаш, нали?

Коларов примига.

— Вярно, бе.

— На твое място нямаше да изпусна такъв златен шанс — насърчи го Тъкачев с весело коварство, каквото тарикатите често проявяват към баламите.

Библиотекарят си бъбреше с Пондър и Ковчежника. Обърна се, когато Коларов го побутна учтиво.

— Значи си ходил в Резена? — попита Коларов простодушно.

Библиотекарят любезно сдържа недоумението си.

— Ууук?

И Коларов се озадачи.

— Нали там си пъхнал фъстъка?

Библиотекарят го изгледа още по-смаяно и завъртя глава.

— Ууук.

— Тъкачев! — провикна се Коларов. — Маймунякът разправя, че не си е пъхал фъстъка там, дето слънцето не свети! Ама ти каза, че тъй е направил! Каза го, нали? — Обърна се към Библиотекаря. — Туй ми разправяше за теб. Ей, Тъкачев, той не го е правил. Знаех си аз, че всичко си объркал. Ама че си глуповат. В Резена открай време не е имало маймуни.

Тишината около тях плъзна в разширяващ се кръг.

Пондър Стибънс затаи дъх.

— Какво чудесно празненство — сподели Ковчежникът с едно кресло. — Как ми се иска да бях тук.

Библиотекарят взе голяма бутилка от масата. Потупа Коларов по рамото. Напълни му догоре една голяма чаша. И го погали по главата.

Пондър си отдъхна и се върна към заниманието си. Бе вързал нож на връвчица и сега го наблюдаваше унило как се върти неспирно…

Същата нощ по пътя към дома си Тъкачев бе отнесен от тайнствен нападател и хвърлен в река Ланкър. Никой не научи причината. Не се набърквай в делата на магьосниците, особено ако са човекоподобни. Те не си поплюват.

И други се прибираха по домовете си.

— Тя ще започне да си въобразява разни щуротии за положението си — предсказа Баба Вихро- нрав.

Двете вещици крачеха полека в ароматния мрак.

— Че тя е кралица. Доста височко положение бих казала — отбеляза Леля Ог. — Почти колкото на вещица.

— Да, но… на човек не бива да му се завърта главата — сподели мнението си Баба. — Вярно, ние сме привилегировани, но се държим скромно и не се пъчим. Никой не може да каже, че не съм била подобаващо скромна през целия си живот.

— Ами да, винаги си била съща свенлива теменужка, все туй разправям — съгласи се Леля. — Тъкмо туй говоря на хората — опре ли до смирение, по-смирена от Есме Вихронрав няма да намерите.

— Винаги си гледам свойта работа…

— Тъй си е, половината време не може и да усети човек, че си наоколо — потвърди Леля.

— Гита, сега аз говоря.

— Извинявай.

Повървяха мълчаливо. Беше топла суха вечер. Птички чуруликаха в клоните.

— Ей, чудно ми е — обади се Леля, — като си помисля, че Маграт вече е омъжена и тям подобни.

— За какви „тям подобни“ говориш?

— Сещаш се, де — омъжена — натърти Леля. — Дадох й полезни съвети. Винаги да облича нещо преди лягане, че да му е по-интересно на мъжа.

— Ти винаги си носиш шапката.

— Вярно.

Леля размахваше наденичка на клечка. Беше убедена привърженичка на снабдяването с безплатна храна.

— Вечерята мина много добре, как мислиш? И Маграт ми се стори лъчезарна.

— Според мен изглеждаше сгорещена и притеснена.

— За младоженка е все същото.

— За другото обаче си права — рече Баба, която вървеше една крачка по-напред. — Хубава вечеря. Досега не съм имала „Избор на вегетарианско меню“. И ми хареса, че на всички дадоха по парченце от сватбената торта в торбичка.

— Редно си е — вметна Леля. — Нали знаеш какво разправят — сложиш ли го под възглавницата си, ще сънуваш бъдещия си съп…

Езикът й се оплете и тя млъкна неловко, което беше забележително събитие в историята на рода Ог.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×