Крилете на Масклин

— Казах му, че само да ти е направил нещо, ще избухна и ще му отнеса главата.

— Не, не си му го казал!

— Не съм, ама съм.

— И ти на това му викаш общуване?

— Да. Викам му Много Ефикасно Общуване.

— Ама това, дето си му го казал, е ужасно! Пък и… никога не си ми казвал, че можеш да избухнеш!

— Аз не мога, ама той не го знае. Той си е просто човек.

Корабът забави падането си и се понесе над шубраките, докато най-накрая догони сянката си. Зад него кулата, от която бяха изстреляли совалката, изглеждаше като топлийка, забодена до много, ама много голяма черна тава.

— Ама ти го приземи! На земята! Нали ми каза, че няма!

— Не съм го приземил. Плава точно над земята.

— Да, ама на мене ми изглежда съвсем приземен!

— Плава точно над земята — търпеливо повтори Нещото.

Внукът Ричард зяпаше Масклин от висотата на върха на носа си.

— Ама кое го кара да плава? — упорстваше Масклин.

Нещото му каза.

— Анти ли? Коя пък е тая Анти? Кви са тия момичета на Кораба?

— Не коя, а какво. Анти Гравитацията.

— Ама няма ни огън, ни дим!

— Те не са от значение.

Към огромния кораб бързаха коли. И виеха.

— Хъм. Ама колко точно над земята си го спрял?

— Половин педя ми се видя подходяща височина…

Ангало се бе проснал на земята, притиснал лице в пясъка.

За негова почуда, все още беше жив. Или поне, в случай че беше умрял, още можеше да мисли. Сигурно беше наистина умрял и сега се намираше там, където ходят хората, щом умрат.

Мястото беше досущ същото като онова, на което се намираше преди да умре.

Я да видим сега…

Беше погледнал нагоре. Огромното нещо падаше от небето точно връз главата му. Бе се метнал на земята и очакваше всяка секунда да се превърне в мазно петънце на дъното на огромна дупка.

Не, май все пак не беше умрял. Чак толкоз важно нещо щеше да си го спомня.

— Гърдър? — плахо повика той.

— Ти ли си? — чу се гласът на Гърдър.

— Надявам се, че съм аз. Пион?

— Пион! — обади се Пион нейде в тъмното.

Ангало се надигна на четири крака.

— Да имаш някаква представа къде сме?

— В Кораба? — предположи Гърдър.

— Не мисля — отвърна Ангало. — Я гледай, пръст треволяк, глупости…

— Ами къде е отишъл Корабът? И що е толкоз тъмно?

Ангало изтръска пръстта от дрехата си.

— Де да знам. Сигурно… сигурно ни е подминал. Или пък ни е забърсал и ние сме припаднали, пък докато се свестим, вече се стъмнило…

— Виждам светлина на хоризонта — рече Гърдър. — Туй май не е редно, а? Няма такива нощи!

Ангало се огледа. Да, наистина в далечината имаше светлина — като ивица. Въздухът бе изпълнен и с някакъв странен звук — толкова тих, че едва се долавяше, ала като веднъж го доловиш, сякаш изпълваше света.

Стана на крака, за да се огледа по-добре.

Туп!

— Оууууу!

Ангало протегна ръка да разтрие удареното на главата. Ръката му напипа метал. Приклекна леко и се осмели да погледне в какво се е ударил.

Известно време мисли с всичка сила.

После рече:

— Ей, Гърдър, ти на това сигурно много, ама много мъчно ще му повярваш, ама…

— Този път — сопна се Масклин на Нещото, — искам да превеждаш точно, разбра ли ме? Хич не се и опитвай да го плашиш!

Човеците бяха наобиколили кораба. Или поне се опитваха да го наобиколят, ама за наобикалянето на нещо толкова грамадно като Кораба бяха нужни страшно много хора. Тъй че го бяха наобиколили само тук- таме.

Пристигнаха и още камиони. Сирените на доста от тях се деряха. Внукът Ричард стърчеше самичък малко по-нататък и нервно си гледаше рамото.

— Освен това сме му и задължени — допълни Масклин. — Използвахме му спътника. И го окрадохме.

— Нали ми каза, че си искал да действате по вашия си начин, без човешка помощ?

— Да, ама сега е друго. Имаме си Кораб. Ние сме го правили. Вече не сме просяци.

— Ще ми позволиш ли да посоча, че ти седиш на рамото му, не той на твоето?

— Голяма работа! — махна с ръка Масклин. — Кажи му на това… искам да кажа, помоли господина да отиде при Кораба. И да не забравиш да кажеш „моля“. Кажи му и че не искаме никой да пострада. Включително и аз.

Внукът Ричард доста се забави с отговора. Ала наистина се отправи към тълпата, струпана около Кораба.

— Какво рече? — Масклин се вкопчи здраво за пуловера.

— „Направо не мога да повярвам!“

— Не ми вярва ли?

— Каза, че дядо му все си приказвал за мъничките хорица, ама той никога не му бил вярвал чак до този момент. Та, той каза: вие да не сте като онези в стария магазин?

Ченето на Масклин увисна. Внукът Ричард го гледаше настоятелно.

— Кажи му „да“ — гърлото на Масклин пресъхна.

— Ще му го кажа. Ала не мисля, че идеята е добра.

Нещото взе да дудне. Внукът Ричард избуча нещо в отговор.

— Казва, че дядо му все разправял разни шеги за мъничките хорица в магазина. Разправял, че му носели късмет.

Масклин отново усети в стомаха си онова ужасно чувство, което означаваше че светът отново е тръгнал да се променя тъкмо щом си е помислил, че най-после го е проумял.

— Дядо му виждал ли е някога ном?

— Казва, че не бил виждал. Ала когато дядо му и на дядо му брат му току-що били построили магазина и оставали да работят в канцеларията до късно, дочували някакви звуци от стените и все си казвали, че в магазина живеели мънички хорица. Било си някаква шега между тях двамата. Казва, че като бил малък, дядо му му бил разказвал за мъниците, които излизали нощем да си играят с играчките в магазина.

— Ама номите от Магазина никога не са правили такива работи!

— Не съм казал, че е било вярно.