Крилете на Масклин

И тръгна с тежки стъпки по един коридор.

Масклин го гледаше как се отдалечава. Не за пръв път му се прииска да вярва в нещо така, както вярваше Гърдър, та да може да се оплаква на това нещо от живота. Прииска му се да се върне назад — назад в дупката, ако щете. Като си помисли ном, хич не беше лошо там, ако не смятаме това, че на хората им беше мокро и студено и постоянно ги ядяха. Да, ама там беше и Грима. Заедно им беше мокро, заедно им беше студено, заедно умираха от глад. И не беше толкова самотен…

Нещо до него се размърда. Излезе, че бил Пион — мъкнеше поднос със… абе, някакъв плод ще да е, реши Масклин. Заряза самотуването за момент и разбра, че гладът през цялото време е дебнал възможност за изява. Никога не беше виждал плод ни с такава форма, ни с такъв цвят.

Взе си от подноса един резен. Вкусът му беше като на орехов лимон.

— Добре се е запазил, като си помислиш — смотолеви той. — Къде го намери?

Оказа се, че Пион го бил измъкнал от някаква машина в съседния коридор. Много беше просто. Имаше картинки с какви ли не храни. Докоснеш ли картинката, се чуваше „блокжжж“ и после храната тупваше върху един поднос. Масклин натисна няколко картинки напосоки и пред него тупнаха няколко плода, един скърцащ на пипане зеленикав зеленчук и една мръвка, доста наподобяваща на вкус пушена сьомга.

— Чудя се, как ли го прави? — рече си той на глас.

Един глас се обади от стената:

— Ще схванеш ли нещо, ако започна да ти обяснявам за молекулярния разпад при широк спектър от суровини?

— Не — призна си честно Масклин.

— Тогава…, ами, всичко това го прави науката.

— О… О, ами тогава значи всичко е наред. Нещо, това си ти, нали?

— Да.

Дъвчейки рибомръвката, Масклин се понесе обратно към командната рубка и предложи на Ангало да си хапне. На големия екран не се виждаше нищо освен облаци.

— Нещо никаква Кариера се не види…

Ангало дръпна някакъв лост. За момент онова чувство на тежест отново го обзе. Взряха се в екрана.

— Уха! — рече Ангало.

— Познато ми изглежда — обади се Масклин. Взе да се пипа по ризата и накрая измъкна прегънатата, измачкана карта, която мъкнеха чак от Магазина.

Разгъна я и взе да мести поглед ту към нея, ту към екрана. На екрана се виждаше диск, направен предимно от различни нюанси на синьото и тънички снопчета облаци.

— Имаш ли някаква представа това какво е? — попита Ангало.

— Абе не знам, ама имената на някои от частите му ги знам. Онова, дето отгоре е дебело, пък надолу става тънко, се казва Южна Америка. Виж го, същото като на картата е. Само дето отгоре му не пише „Южна Америка“.

— Ама Кариерата пак никъде не я виждам…

Масклин се взря в картинката на екрана. Южна Америка, значи. Грима нали точно за Южна Америка му приказваше? Там живееха ония жаби. В цветята. Някога тя му беше казала, че след като веднъж научиш, че съществуват такива неща като жабите, дето живеят в цветята, вече не можеш да бъдеш същият. Започваше да разбира какво е имала предвид.

— Зарежи я тая Кариера засега — рече той. — Тя, Кариерата, може и да почака.

— Ама ние трябва да стигнем там колкото се може по-бързо! Заради другите! — обади се Нещото.

Масклин се замисли. Трябваше да признае — така си беше. Кой знае какво ставаше вкъщи. Трябваше бързо да се върнат с Кораба там. Заради другите.

А после си помисли:

Толкоз време каквото и да направя, все го правя заради другите. Е хайде поне веднъж да направя нещо и за себе си! Не мисля, че с този кораб можем да намерим онези останалите номи, ама жабите поне знам къде да ги търся!

— Ей, Нещо — обади се той. — Карай към Южна Америка. А, хич недей да ми се опъваш.

12.

ЖАБИ: Някои хора си мислят, че да се знае за жабите е много важно нещо. Жабите са дребни, зелени или жълти, и имат по четири крака. Квакат. Младите жаби се наричат попови лъжички. Според мен за жабите няма какво друго да се каже.

Из „Научна енциклопедия за любознателния млад ном“

от Ангало де Галантерии

Намерете една синя планета…

ФОКУС

Това нещо тук е планета. По-голямата й част е покрита с вода, ала въпреки това се нарича Земя.

Намерете сега една страна…

ФОКУС

… ей-това синьото, и зеленото, и кафявото под слънцето. Планините разкъсват дългите кичури на дъждовните облаци…

ФОКУС

А там, на върха на една планина — цялата зелена, и от нея капе вода — расте…

ФОКУС

… едно дърво. По него виси мъх, а в клоните му — цветя! И…

ФОКУС

… като погледнеш едно такова цвете отблизо, вътре в него има малка локвичка. Та, това е епифитна бромелиада.

Нейните листенца — пък може да са и венчелистчета — почти не трепват, когато три много мънички, много златнички жабчета изпълзяват отгоре й и се втренчват в почуда в бистрата, прясна вода. Двечките поглеждат водача си и го чакат да каже нещо подходящо за такъв исторически случай.

— Мип-мип!

Че може ли друго да каже.

После се плъзват по листото и цопват във водата.

Макар че жабите забелязват разликата между деня и нощта, идеята за Времето въобще им е малко нещо мътна. Знаят, че едни неща се случват след други неща. Онези жаби, които са наистина умни, може и да са се замисляли по въпроса дали съществува нещо, което задържа нещата да не се случват всичките наведнъж. Ала по-нататък не могат да се задълбочат.

Тъй че колко време е изминало, преди върху тях посред бял ден да се изсипе изневиделица някаква много странна нощ, от жабешка гледна точка е трудно да се каже.

Над върхарите на дърветата се носеше огромна сянка. Спря. След малко се разнесоха гласове. Жабите ги чуваха, макар и да не разбираха нито какво казват, нито какво представляват изобщо. Никак не приличаха на ония гласове, на които бяха свикнали.

А онова, което чуваха, звучеше ей-така:

— Ама колко са тия планини тука, бе?! Че то това си е пълен абсурд! Разсипничество, тъй му казвам аз. Една стига! Ако видя още една планина, ще откача! Още колко останаха? Всичките ли ще ги претърсваме?